Хартиени градове

— Да, да, сигурно ми рецитираш Шекспир — казах саркастично, за да го накарам да млъкне. — Имал ли е някаква племенница тоя Уитман? — Попитах Рейдар. Той вече бе отворил на страницата му в Омникшънъри. Як мъж с голяма брада. Никога не го бях чел, не го бях чувал, но изглеждаше добър поет.

— Ами… и да е имал, не е ясно, не е знаменита. Пише, че е имал двама братя, но не пише за децата им. Мога да питам, ако искаш.

Поклатих глава, нямаше нужда, нещо не беше както трябва, нещо липсваше. Започнах пак да оглеждам из стаята. На най-долния рафт на библиотеката с плочи имаше и книги. Предимно учебници от средното, раздърпано копие на „Аутсайдерите“ на Хинтън12 и няколко тийнейджърски списания. Нищо общо с Уолт Уитман, още по-малко с племенницата му.

Прегледах книгите на нощното й шкафче. Нищо интересно.

— Логично е да има поне стихосбирка или нещо такова на тоя Уитман. Но няма — казах.

— Има! — извика Бен развълнувано. Беше клекнал до рафта с книгите и чак сега я видях. Беше мушната между два учебника. Уолт Уитман „Тревни листа“. Извадих я. На корицата имаше снимка на Уитман. Светлите му очи ме гледаха проницателно.

— Много добре — казах на Бен.

— Така е. Сега, с риск да ме наречете старомоден, може ли вече да се омитаме. He ми се иска да съм тук, когато родителите й се върнат.

— Не пропускаме ли нещо?

Рейдар стана.

— Очевидно този път е оставила доста ясна следа. Трябва да има нещо в тази книга. Но все пак е странно. Без да се сърдиш, но не разбирам защо винаги досега е оставяла следи за родителите си, а сега да ги е оставила за теб?

Свих рамене. Не знаех защо. Но, разбира се, се надявах. Може би Марго искаше да види колко уверен мога да бъда, да се убеди, да ме провери. Може би този път искаше да бъде намерена. Може би искаше аз да я намеря. Може би така, както бе избрала точно мен в онази безкрайно дълга нощ, сега бе решила да ме избере за втори път. И може би този, който я намери, щеше да бъде богато възнаграден, отрупан с нечувани благини от съкровищницата на Марго.

Бен и Рейдар си тръгнаха малко след като се прибрахме в нас, но не и преди да прегледат книгата, в която нямаше никакви очевидни следи. Ядох студена лазаня направо от хладилника и се прибрах в стаята си с Уолт. Беше първо издание на класически романи на издателство „Пенгуин“. „Тревни листа“. Минах отгоре-отгоре през въведението и започнах да разлиствам стихосбирката. Имаше няколко цитата, подчертани в синьо, всички от безобразно и безпрецедентно дългото стихотворение „Песен за мен самия“13. А два реда бяха подчертани в зелено.