Когато мъртвите се пробудят

Мъжът извади колелото си и заключи след себе си. Петер бе раздал ключове само на хората, които му плащаха наем. Срещу двайсет крони на месец можеха да държат велосипедите си в заключената и охранявана стая. Наемът, разбира се, не даваше никакви гаранции, че полицията няма да ги конфискува при следващата си атака.

Флора отново си легна, но не можа да заспи. Погледът ѝ се спираше ту на тавана, ту на огрятия от слънчева светлина прозорец, ту на пъпчивото лице на Петер върху възглавницата. След един час стана и сложи вода за чай на газовия котлон.

Шумоленето ѝ го събуди. Той се изправи, погледна към прозореца, вместо към часовника, за да определи колко е часът, прецени, че е твърде рано, и се отпусна обратно на дюшека.

След като пакетчетата с чай престояха достатъчно дълго във врялата вода, Флора разпредели течността в две чаши, сложи по две лъжички захар във всяка от тях и ги занесе до леглото. Отпиха по няколко глътки, след което Петер каза:

— Това, което ми разказа, когато дойде…

— Да?

— Вярно ли е?

— Да.

Момчето кимна, запрехвърля чашата от ръка в ръка и каза:

— Добре.

После стана, сложи си още една лъжичка захар и се върна обратно в леглото. От време на време му се налагаше да живее само на чай със захар.

— Мислиш, че това е добре? — попита Флора.

— Разбира се.

— Защо?

— Не знам. Има ли още чай?

— Не. Водата свърши.

— После ще донесем.

Петер стана, за да се изпишка. Ребрата му бяха съвсем изпъкнали, сякаш имаше много по-тънка кожа от останалите хора. Махна мокрия парцал от кофата, която ползваше вместо тоалетна, застана на колене и я наклони леко, за да не изцапа отстрани. Струйката затрополи леко по метала. Флора не можеше така. Когато идваше тук, обикновено ходеше по нужда в някоя от химическите тоалетни извън района. Въпреки че общината отказваше да признае съществуването на Хеден, преди няколко години поставиха тоалетни тук и дори ги изпразваха редовно. Най-вече защото установиха, че близката горичка мирише на фекалии и е пълна с използвана тоалетна хартия и изгорени от урина треви.

— Винаги е добре, когато полицията е заета с нещо — рече Петер. — А и е хубаво, когато се случват подобни неща. Дори трябва да е така.

— Но смяташ, че е странно, нали? — попита Флора.

— Смятам, че е странно, че се случва чак сега. Искаш ли да вземем вода?

Облякоха се и Петер извади мотора. Отне му половин година да реставрира и поправи металния скелет, който откри в гората, изоставен и разграбен. Само шасито и гумите бяха цели. Успя да открие достатъчно части, захвърлени на боклука или взети от други мотори, за да го приведе в движение. След което го напръска със сребрист спрей и написа с черни букви на резервоара „Сребърната стрела“. От всичко, което притежаваше, определено обичаше единствено него. Ако Петер бе Мумин24, то моторът бе неговата флейта.