Когато мъртвите се пробудят

— Дошла съм при един приятел.

— Аха.

Мъжът се олюля, замислен над думите ѝ. Постави внимателно бутилката на земята до себе си. Флора следеше всяко негово движение, готова да се втурне напред, ако се наложи. Непознатият разтвори ръце.

— Може ли да получа една прегръдка?

Флора не се помръдна. Вярно, че не изглеждаше лош, само опърпан, но злодеите се познаваха отдалеч единствено в детските филми. Най-долните копчета на ризата му бяха разкопчани или скъсани и се виждаше белият му корем. Главата му изглеждаше твърде малка на фона на подпухналото тяло и дори на тази слаба светлина си личеше, че носът и бузите му са покрити с множество спукани капиляри. Мъжът отпусна ръце.

— Имам дъщеря… имах дъщеря… жива е, но… Мисля, че е на твоите години. — Отново се замисли. — На тринайсет. Не съм я виждал от осем години. Кайса. Така се казва. — Посегна към джоба на панталоните си, но после махна с ръка, за да ѝ покаже, че всъщност е празен. — Имах една снимка, но…

Сви рамене, а на Флора ѝ се стори, че всеки миг ще се разплаче. Набързо го подмина, а той остана да стои на средата на улицата и да си говори тихо сам.

Прозорецът на Петер беше на нивото на земята — един от малкото здрави. Тъй като жилището му се помещаваше в подземието за съхранение на велосипеди, прозорецът бе снабден с армирано стъкло и се искаше доста сила, за да се счупи. Флора приклекна и почука.

В този миг чу как някой се приближава с провлачени стъпки зад гърба ѝ, обърна се и видя финландеца да се извисява над нея. Отново с разтворени ръце. Заприлича ѝ на герой от обложка на „Менсън“ — разпънат на кръст бройлер.

Непознатият издаде напред устни и промълви с детски глас:

— Може ли да получа една прегръдка?

Флора се изправи и се измести настрани, така че да не може да я достигне. Финландецът остана като закован на мястото си с отворени ръце и кучешки поглед. Флора примижа и наклони глава на една страна.

— Не осъзнаваш ли колко си противен?

Зад прозореца светна фенерче и тя чу гласа на Петер:

— Кой е там?

Отговори му, без да сваля очи от чужденеца:

— Аз съм.

Слезе надолу по ниската стълба до рампата за велосипеди и застана пред заключена желязна врата, на която имаше изрисуван със спрей летен пейзаж. Това бе една от малкото врати с ключалки тук, най-вече защото Петер я бе монтирал сам. Тя изщрака и вратата се отвори. Петер придържаше с едната си ръка тънкия спален чувал, който обгръщаше тялото му, а с другата държеше фенер.

— Влизай.

Флора погледна за последен път финландеца, който все още се олюляваше от крак на крак, разтворил ръце, за да обгърне нощта и спомените си. Когато Петер затвори вратата зад гърба им и фенерчето му освети стаята, Флора си даде сметка, че нищо не я отличаваше от останалите подобни помещения в други квартали. Покрай дългата стена стояха колелета, наредени в спретната редица, а една от късите стени бе отделена за мотора с плосък багажник на Петер. Той самият тръгна към другия край на стаята, която сам бе преградил, и отвори замаскираната с боя врата. Досега никога не го бяха гонили — полицаите не успяваха да открият скривалището му при бързия си оглед.