![Брегът на светулките [calibre 1.39.0] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/1/0/1/2/9/bregt-na-svetulkite-calibre-1-39-0-download.jpg)
Брегът на светулките [calibre 1.39.0]
- Автор: Райс Луанн
- Язык: болгарский
- Год: 777
- Жанр: Другая проза
Электронная книга - «Брегът на светулките [calibre 1.39.0]». Краткое содержание книги:
Огъста се опита да види какво правят в момента мъжете в лодката. Виждаше само приведените им гърбове. После те се изправиха и вдигнаха нещо нагоре, за да могат да го огледат по-добре на слънчевата светлина. «Сигурно са открили нещо наистина вълнуващо» — рече си Огъста.
В този момент си спомни случка отпреди двайсет години. Беше използвала същия този телескоп, за да следи с него Хю и поредната му любовница… Обзе я гняв и срам. Децата също бяха с нея — тогава бяха малки, съответно на девет, седем и четири години. Не им каза какво прави, но подозираше, че те се досещат. Нейните дъщери бяха надарени с изключителна проницателност.
Присви очи и впи поглед в кораба, но тръпката беше изчезнала. Чувството за вина, възкръснало внезапно от миналото, беше прогонило приятното усещане. Коя нормална жена би допуснала децата й да следят баща си?
Може би трябваше да си направи чаша чай. Тръгна към кухнята. Хладният ветрец си играеше със завесите на отворения прозорец. Въздухът беше свеж, наситен с аромата на море и билки. Огъста сложи чайника на котлона и излезе в градинката, където отглеждаше различни видове билки. Хомър лениво я последва.
Растенията бяха посадени в кръг. Някои от тях бяха на повече от сто години — Огъста беше взела разсада от градините на майка си и баба си. Ароматът я изпълни с невероятна любов към тези две изключителни жени. Тя нямаше братя и сестри — беше единствено дете, затова когато роди три дъщери, реши, че е най-щастливата жена на земята.
Това, че дъщерите й щяха да имат сестри — нещо, което на нея самата винаги й беше липсвало — я правеше невероятно щастлива.
Въздъхна и приседна на каменната пейка. Прокара пръсти през дивата мента и я помириса. Върна се назад във времето, когато беше момиченце и си играеше в градината на баба си, обградено от щастие и любов. Искаше да даде на дъщерите и внуците си същото това чувство.
Чу, че някакъв автомобил се приближава по алеята. Шумът разруши магията, но Огъста остана още известно време на мястото си. Познаваше този звук — беше от стария джип на Каролайн. Може би трябваше да стане и да посрещне дъщеря си или поне да отиде до кухнята и да приготви още една чаша чай, но тя не направи нито едното, нито другото. Знаеше, че е добре Каролайн да я завари в градината — това щеше да изпълни дъщеря й със съчувствие към нея, освен това билките щяха да напомнят на Каролайн за баба й и прабаба й и за всички приятни емоции, свързани с тях.
Хомър се спусна по посока на Каролайн и Огъста знаеше, че след малко старият домашен любимец ще доведе приятелката си при нея.
* * *
— Здрасти, мамо — поздрави Каролайн.
Огъста отвори очи и се престори на изненадана. Сякаш беше задрямала и току-що се бе събудила. Седеше на каменната пейка с перления наниз на шията и с широкопола сламена шапка на главата, стиснала билки в ръка, и гледката наистина трогна Каролайн.
— Каролайн! — възкликна Огъста, усмихна се и примижа срещу слънцето.
— Реших, че ми се ще да поплувам. Ще дойдеш ли с мен на плажа? Можеш да си сложиш банския.
— Ще бъде страхотно. Само изчакай да сваля чайника от котлона.
Каролайн се качи на втория етаж, за да се преоблече. Ползваше своята стая. Прозорците гледаха към плажа. Корабът на Джо се виждаше в далечината. Облече черния си бански и тръгна боса по коридора. В тази част на къщата беше мрачно и някак голо: подовете бяха покрити с тъмен, дъбов паркет, станал почти черен с течение на годините. Спалните и всекидневните бяха светли и просторни, изпълнени с картини и красиви мебели, но тук, отзад, в тази част, предназначена за прислугата, красотата нямаше място. Каролайн и сестрите й винаги изпитваха напрежение, когато попадаха тук — сякаш нещо всеки момент щеше да изскочи от сенките.
Затича се към стълбите, водещи към портата. Майка й вече беше там. Двете заедно прекосиха през поляната, покрита с висока трева и диви цветя. После Каролайн избърза напред.
— Идваш ли, Хомър? — извика Огъста.
Старото куче стоеше на най-горното стъпало. Голямата му глава беше гордо вдигната, оредялата му козина сияеше със златисти отблясъци на слънцето. От такова разстояние и под този ъгъл Хомър изглеждаше млад и красив. Каролайн си спомни с каква радост тичаше любимецът й по пясъка през първото лято от престоя му в дома им. Макар да беше роден в планината, той бързо се беше научил да обича плажа.