Брегът на светулките [calibre 1.39.0]

Майка й беше оставила албума на шкафчето. Скай посегна към него и отвори на страницата, на която беше залепена снимката от Редхоук. Беше забравила, че тази снимка съществува, докато майка й не я беше показала преди малко. С примряло сърце впи поглед в студените каменни стени и мъжете.

Клубът «Редхоук». Баща й се беше ядосвал, че членува в клуб, до който дъщерите му нямат достъп. Той ги водеше навсякъде със себе си, учеше ги да стрелят по-добре от всяко момче, говореше с гордост за всяко тяхно постижение. Хората обичаха да го дразнят, подхвърляха му, че би било по-добре, ако имаше синове, и тогава Хю се вбесяваше.

Един ден той просто натовари трите момичета в колата и премина с тях през масивните порти, ограждащи земите на клуба. Накара ги пред очите на всички да стрелят по глинени гълъби. Обърна се назад точно в мига, когато председателят на клуба се приближаваше, за да му напомни дискретно за правилата, и гордо му подаде оставката си.

В онзи миг Хю Ренуик се чувстваше победител. Само да можеха момичетата да обикнат лова! Огъста беше цитирала думите на съпруга си за «насладата от живота» и сега Скай сякаш чуваше баща си да ги повтаря. Рисуването го караше да се чувства жив. Вдъхновението изпълваше цялото му същество, изливаше се върху платната. Същата тръпка Хю Ренуик изпитваше и по време на лов.

Беше учил Скай да рисува. Учеха анатомия, правеха дисекция на животните, които сама беше застреляла. Тя рисуваше мускули, вени, сухожилия, докато баща й обясняваше, че това всъщност е тя, че хората са животни — също като онези, по които стреляха. Искаше от нея да разбере колко примитивно е всъщност чувството на радост, което я обземаше, когато хванеше четката или глината, че всичко е дълбоко вкоренено в древната потребност на по-силния да убива по-слабия. Внушаваше й, че изгарящата страст да твори, да създава, не е по-малко прекрасна от смъртта.