Колекцинерът на кости [calibre 2.42.0]

„Morgen121...“

Младата Монеле Гегнер отвори очи и бавно се надигна в паянтовото си легло. През двете години в Гринуич Вилидж все още не можеше да свикне с ранното ставане.

Повдигна закръгленото си двадесет и една годишно тя­ло и един безмилостен лъч на августовското слънце опари сънените ѝ очи.

„Mein Gott131..."

Бе излязла от клуба в пет, прибра се вкъщи в шест, лю­биха се с Браян до седем...

„Колко е часът?“

Рано сутринта, сигурна беше.

Присви очи и се взря в часовника. О! Четири и половина следобед.

Не толкова ранен морген.

Кафе или пране?

В този час обикновено отиваше в „Доджо“ за някой ве­гетариански сандвич и три чаши силно кафе. Там срещаше познати, хора от клубовете, хора на изкуството.

Но напоследък много бе зарязала домакинската работа. Затова сега навлече две раздърпани фланелки (за да прикрие тлъстото си тяло) и дънки, окачи пет-шест гердана на врата си и грабна легена с прането, като хвърли вътре и праха за пране.

След това отключи вратата, вдигна легена и се запъти надолу по тъмното стълбище на общежитието. Преди да влезе в мазето, спря и се огледа.

„Irgendwas stimmt hier nicht.“ - Тук нещо не е наред.

Монеле се почувства притеснена. Огледа пустото стъл­бище, тъмния коридор.

Какво се е променило?

Светлината, точно така! Крушките в коридора са изгоре­ли. Не, тя се вгледа, липсват. Проклетите деца крадат всичко. Беше се настанила тук, в „Дойче хаус“, защото се предполага­ше, че това е дом на германски художници и музиканти. Оказа се като всички останали мръсни, суперскъпи жилищни блоко­ве без асансьор в Ийст Вилидж. Единствената разлика беше, че можеше да псува собственика на родния си език.

Немкинята влезе в помещението за изгаряне на отпадъ­ци, което бе толкова тъмно, че ѝ се наложи да се ориентира пипнешком, за да не се спъне в някой боклук. Отвори друга врата и се озова в коридора, който водеше към пералнята. Тук също нямаше крушки.

Долови някакъв шум.

Обърна се бързо, но не забеляза нищо освен неподвижни сенки. Чуваше се само шумът на тръбите, стенанията на ед­на стара, стара постройка.

Започна да се промъква в тъмнината. Покрай купчини кашони и строшени маси и столове. Под кабели, покрити с мазна прах. Продължи към пералнята. Усети нещо, което не ѝ се беше случвало от години... Сигурно е била на пет или на шест годинки. Вървяха с баща ѝ по една тясна уличка около „Ланге щрасе“, близо до моста „Обермайн“, към зоологи­ческата градина.. Баща ѝ внезапно я хвана за рамото, показа ѝ моста и каза, че отдолу живее гладно чудовище. Когато се връщаха вкъщи, той я предупреди, че трябва да преминат бързо. Сега в съзнанието ѝ се събуждаше подобен страх, кой­то караше късоподстриганата ѝ коса да настръхне.