Уравнения на живота

- Дойдох да кажа, че съжалявам, отче. - Петрович се изправи и се изтупа отзад.

- И за какво съжаляваш ?

Пет-шест души, всичките приведени и с посивели коси, минаха покрай тях, бавно взеха стълбите и се вляха в навалицата от минувачи.

- В смисъл: освен заради това, че по моя вина стреляха по църквата вий Срещнах се с шефовете и на двете страни: никой от тях няма намерение да продължава да води въоръжена война на свещена земя. Предполагам, че можеш лично да им се обадиш, ако искаш да провериш дали ще ти излезе късметът да се отръскат за някаква компенсация.

- Кървави пари, Петрович - отец Джон отърка една в друга потни длани. - Разбираш мисълта ми, нали ?

- Аха - каза Петрович и изсумтя. - Да, разбирам я.

- Каза, „освен заради това“. (Нещо зад Петрович хвърли сянка върху свещеника.) Та защо си всъщност тук ?

Той погледна нагоре към сестра Маделин и сърцето му направи нещо като софтуерен бъг.

- Излъгах те - каза Петрович. - По-скоро не ти казах истината.

Монахинята се навъси в усилие да си спомни:

- За кое ?

- За всичко. Но това не е важно в момента. Пак ме попита ?. Попитай ме отново защо направих това, което направих, и ще ти отговоря.

Тя погледна отец Джон в пълно объркване.

- Той е свещеникът. Ако искаш да се изповядаш... .

-Не - каза Петрович. - Не се изповядвам. Не се срамувам от това, което сторих.

- Тогава за какво, по дяволите, говориш ?

Езикът й го стресна. Него, който използваше най-нагло нецензурни изрази. Взе да намества очилата на носа си, колкото да печели време.

- Само исках да знаещ че понякога хората, които мразиш най-много, може да се променят към по-добро.

- Не те мразя - каза тя също толкова стресната. - Защо да те мразяй Аз...

- Ще ме намразиш. Хайде, питай ме - предизвика я той.

- Извинете ме - каза отецът, но двамата се бяха вторачили един в друг толкова напрегнато, че съвсем бяха забравили за присъствието му.

- Защо й помогна ?

- Защото в миналото бях част от банда, която отвличаше хора за откуп, и не можех да понеса как това се случва отново.

Сестра Маделин изцъкли очи.

- Ти ли ?

- Благодаря. Мислех, че е съвсем лесно за вярване - и си нагласи чантата. - Забрави за мен. Няма да ме видиш повече.

Той заслиза по стълбите по-бързо, отколкото му се струваше редно. Тя извика след него:

- Петрович, къде отиваш ?

Той почти се спря. Провлачи подметки по тротоара. Но пак ускори крачка и изчезна в тълпата.

Масивни, анонимни и мрачни, домиките на Риджънтс Парк се приближаваха към него, докато той вървеше по улица Мерилебън Роуд. Движеше се напред с решителна усмивка. Дори без устройството планът му си беше направо убийствен.

Обаче преди да го задейства, трябваше да се увери, че е чист откъм малките изненади, които Хари Чейн можеше да му е лепнал. Трябваше му някое забутано, леко съмнително магазинче за електроника, където разфасоваха и продаваха на части всякакви машинарии. Там щяха да му вземат парите, без да задават въпроси. За щастие всред огромното струпване на домики такива местенца с лопата да ги ринеш