Уравнения на живота

Само частично съзнанието на Петрович беше съсредоточено върху тензорите. Иначе се терзаеше от съвсем друг проблем.

След десет минути се отказа, хвърли химикалката с отвращение и бръкна в джоба на якето си. Картичката на Соренсън беше бяла и лъскава, с малко анимирано лого, което се въртеше в ъгъла. Телефонният номер на фирмата му беше изписан релефно от предната страна заедно с интернет адреса; отзад беше принтирано името на Соренсън с мобилния му телефон.

Той потропа по бюрото с визитката, докато се чудеше дали пак да я прибере, дали да я хвърли в боклука или да се опита да разкъса твърдите й пластмасови ръбове, за да я счупи. Метна я встрани и погледна към уравнението, което беше започнал.

- Распиздяй колхозньш - измърмори.

Картичката се облещи насреща му.

Не можа да се съсредоточи.

Отвори с трясък чекмеджето и извади клавиатура. Мониторът му беше затрупан с книги, които не беше намерил време да върне по рафтовете: издърпа го оттам и го облегна на избелелите гърбове на книгите. Някои от пикселите бяха повредени от натиска на тежката хартия, но той виждаше достатъчно ясно и без тях.

Пробва няколко произволни гумени клавиша, за да се увери, че клавиатурата е свързана, после влезе в компютъра си.

Нейде имаше и тъчпад. Премести няколко научни издания и го откри скрит под тях. Придърпа го към клавиатурата и ги уреди да си пообщуват.

Ако машинката му беше тук сега, цялата операция щеше да бъде самата простота, но не беше я купил, за да си улесни живота. Беше я купил заради застрахователната си полица, която трябваше да осребри, в случай че околният свят се сринеше.

Той се замисли колко му е необходима тази липсваща машинка, докато слушаше как звъни телефонът на Соренсън.

- Соренсън.

- Сам ли си ?

- Кой е ?

Млъквай, Соренсън, и ме слушай. Не казвай името ми. Сам ли си ?

Последва пауза.

- Да, той току-що си тръгна.

- Така. Има голям шанс още да носиш подслушвателно устройство, което Чейн ти е прикрепил. Знам, че се преоблече тази сутрин, и не знам дали това има значение, но не бих рискувал.

Последвалата тишина беше толкова дълга, че Петрович провери дали Соренсън все още е насреща.

- Откъде разбра ?

- Чейн току-що се отби да се видим и между другото се изпусна, че е подслушвал разговора ни цяла сутрин.

- Какво да правя ?

- Не съм ти рубрика за съвети, Соренсън. Постъпих както е редно и сега затварям. Ааа, и може да не ме е грижа какви ужасни неща си правил в миналото, но и Ошикора, и Чейн явно знаят всичко. Довиждане.

Затвори и изтри номера от телефона си, после прочисти компютъра. Беше сигурен, че телефонното обаждане бе останало анонимно и не можеше да бъде проследено. Сигурен, но кой знае.

Поклати глава. Нямаше нищо притеснително. Нищо. Отново взе химикалката и си нагласи очилата; концентрацията го изолира от всички разсейващи външни фактори.

Химикалката му се понесе по хартията. Занизаха се символи и букви, всеки ред ставаше прогресивно по-дълъг от предишния. Премигайки, вдигнал вежди, той сведе формулите до по-прости уравнения или отделни елементи.