Уравнения на живота

В понеделник сутринта всичко си беше наред. По обяд във вторник той вече се олюляваше на ръба на катастрофата, може би дори беше паднал в пропастта.

Мъчеше го мисълта, че беше влязъл в частната градинка на Ошикора и се беше срещнал със самия него просто ей така, без да го претърсят за оръжие или подслушвателни устройства. А може би го бяха направили, но охранителната им система да е толкова дискретна, че дори да не го е усетил. Възможно беше вътрешността на всеки асансьор да служи за скенер.

Все още не бяха изправили Соренсън до някоя стена да го разстрелят. Това беше добър, но и объркващ знак, който добавяше още един съмнителен елемент към критичния избор, пред който беше изправен: дали да изостави сегашната си самоличност и да се въплъти в нова. Беше го правил веднъж, за да се измъкне невредим от Санкт Петербург. От години се подготвяше за този момент. Беше решил да го стори, ако някой се доближеше прекалено много до истината за самоличността му. Трябваше да стане автоматично, като рефлекс.

Деляха го дванайсет месеца да стане д-р Петрович. Той току-що беше открил и записал начина, по който се комбинират две фундаментални природни сили. Беше на път да получи слава на аванта от бъдеща носителка на Нобеловата награда. Всичко това нямаше да има и грам значение, ако го хвърлеха в затвора за двайсет години.

Барабаненето на пръстите му по бюрото беше единственият външен признак, че той агонизираше в нерешителност. Винаги беше предполагал, че миналото му ще го настигне. А се беше сблъскал катастрофално с бъдещето. Всеки път, щом се върнеше към въпроса дали всичко това си струваше риска от затвор или нещо по-лошо, погледът му се плъзваше към изчисленията му от тази сутрин.

Нямаше смисъл да се самозалъгва. Знаеше, че ако остане, Чейн щеше да го спипа, ако ли не Чейн, то Ошикора, ако ли не Ошикора, то някой друг. Време беше да каже довиждане на Самуил Петрович.

Хвана чантата си и потегли към вратата. После се обърна и взе лист от бюрото си. Пусна го на бюрото на Пиф и драсна голям въпросителен знак най-отдолу на страницата. Тя щеше да разбере какво има предвид, дори и да не го видеше никога вече.

Сега беше готов.

Взе свистящия асансьор надолу до приземния етаж и излезе на Ексибишьн Роуд, откъдето стигна до метрото с травелатора. Обикновено не би ползвал метрото по това време на деня; ако и да беше претъпкано рано сутрин, до обяд беше вече неописуемо.

Тъй като това беше един от последните пъти, в които му се налагаше да го понесе, с удоволствие изстрада блъскането. Сега накъдей Някъде на студено, някъде на чисто - Канада, Скандинавия, Южния остров на Нова Зеландия.

Ако си носеше устройството, щеше вече да си е резервирал самолетни билети под друго име, да е съхранил на сигурно място информацията от компютъра си, преди да изтрие всичко, да се е възползвал от несравнимата сила на машинката си да хакне базата данни на властите в Метрозоната, за да активира спящата самоличност, която беше оставил там преди много години.