Сборник "Хрониките на Амбър"
- Автор: Желязны Роджер Джозеф
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вихра Манова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сборник "Хрониките на Амбър"». Краткое содержание книги:
В първите пет книги от поредицата главен герой е Коруин, един от деветимата сина на крал Оберон, краля на Амбър. В тях действието се развива основно около противоборството на принцовете и принцесите на Амбър с цел качването на престола, след изчезването на крал Оберон. В следващите пет главен герой е Мерлин - син на Коруин и Дара, принцеса на Хаос. Той има двойно потекло и притежава както силите на Амбър, така и тези на Хаос. Действието се развива около съдбата на Мерлин след престоя му на сянката Земя, където избягва редица опити да бъде убит. Постепенно разбира, че тези опити не са от хора от Земята, а от Амбърити. Разследванията му постепенно го отвеждат до по-мащабна игра, в центъра на която неволно стои той. Играчите са силите на Амбър и Хаос, а залогът - съдбата на Вселената
— Другата работа? Договора ли имаш предвид? Работния вариант на Споразумението със Суейвил, Владетел на Хаоса? Рандъм е изпратил при теб Файона с копие от договора, за да може тя да го преведе, а ти да отстраниш слабостите, нали?
— Да, така беше — каза Бил. — Тогава ми се наложи да науча първо езика ви. После Флора пожела да възстановя библиотеката й. Хич не ми беше лесно. Да не говорим за издирването на една нейна стара изгора. Така и не разбрах дали искаше да му отмъсти за нещо или просто се беше затъжила за него. Но и двата пъти си плати със злато. С него си купих едно местенце в Палм Бийч. А после… Дявол да го вземе, по едно време направо се чудех дали да не добавя „Съветник на двора на Амбър“ към визитната си картичка. И все пак това бяха задачи, с които в една или друга степен се бях занимавал и преди. Но ето, че се появяваш ти и на дневен ред отново излизат черните магии и загадъчните убийства — все неща, от които баща ти често си патеше. Признавам, че ме изплаши до смърт. Дори не знам какво да те посъветвам.
— Е, черната магия и загадъчните убийства не са непозната материя за мен — отбелязах аз. — Те май дори са започнали да изкривяват съзнанието ми в нежелана посока. За сметка на това, ти си специалист в съвсем друга област. Не за пръв път ти се налага да възстановяваш липсващите звена в някоя логическа верига. Искам да знам какво ми убягва.
Бил отпи от бирата си и запали отново лулата.
— Добре — каза той. — Откъде е твоят приятел?
— Беше някакво място в Средния Запад — Небраска, Айова, Охайо, нещо такова ми се върти из главата.
— А-ха. С какво се е занимавал баща му?
— Никога не е говорил за това.
— А има ли братя или сестри?
— Не знам. И това не ми е казвал.
— Не ти ли се струва малко необичайно? През всичките осем години, през които сте били заедно, той нито веднъж не е споменал нещо конкретно за родното си място или за семейството си.
— Не. Нали и аз самият никога не съм му говорил за подобни неща.
— Но това е естествено, Мърл. Ти си израснал на странно място, за което не би могъл да говориш. Имал си сериозно основание да отбягваш тази тема. Очевидно, той също. Освен това, когато си дошъл тук, ти не си бил съвсем сигурен как обикновено се държат местните хора. И все пак поведението на Люк ти се е сторило напълно обичайно, нали?
— Разбира се. Той посрещаше моите странности с разбиране. Дължах му същото. Би могло да се каже, че по този въпрос между нас имаше негласно споразумение.
— Как се запозна с него?
— Влязохме по едно и също време в колежа, дори бяхме в една група.
— И двамата идвахте от други места, нямахте други приятели. Нямаше начин да не се сприятелите от самото начало…
— Не. Почти не говорехме един с друг. Струваше ми се, че той е от ония арогантни копелета, дето си мислят, че са десет пъти по-добри от всеки друг. Аз не го харесвах, той мен също.
— И защо?
— По същата причина.
— Но крачка по крачка осъзнахте, че и двамата сте грешили?
— Напротив. И двамата бяхме прави. Опознахме се, докато се опитвахме да се засенчим взаимно. Веднага щом постигнех нещо необичайно, той се опитваше да ме надмине. На свой ред аз правех същото. Захванахме се с един и същ спорт, опитвахме се да сваляме едни и същи момичета, да се справяме най-добре от всички на изпитите.
— И…?
— Някъде по средата на тази надпревара започнахме взаимно да се уважаваме. Когато и двамата се озовахме на Олимпийските финали, стената се пропука. Започнахме да се потупваме един друг по рамото, да разменяме усмивки, и накрая вечеряхме заедно. Разговорът, който подхванахме в ресторанта, продължи цяла вечер. Люк каза, че и пет пари не дава за Олимпийските игри, а аз признах, че и на мен ми е все тая. Той добави, че просто е искал да ми покаже, че е по-добър от мен, нищо повече. После каза, че и двамата сме достатъчно добри, и предложи да оставим резултата равен. Аз чувствах нещата по същия начин и затова веднага се съгласих. Именно тогава станахме приятели.