Сборник "Хрониките на Амбър"
- Автор: Желязны Роджер Джозеф
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вихра Манова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сборник "Хрониките на Амбър"». Краткое содержание книги:
В първите пет книги от поредицата главен герой е Коруин, един от деветимата сина на крал Оберон, краля на Амбър. В тях действието се развива основно около противоборството на принцовете и принцесите на Амбър с цел качването на престола, след изчезването на крал Оберон. В следващите пет главен герой е Мерлин - син на Коруин и Дара, принцеса на Хаос. Той има двойно потекло и притежава както силите на Амбър, така и тези на Хаос. Действието се развива около съдбата на Мерлин след престоя му на сянката Земя, където избягва редица опити да бъде убит. Постепенно разбира, че тези опити не са от хора от Земята, а от Амбърити. Разследванията му постепенно го отвеждат до по-мащабна игра, в центъра на която неволно стои той. Играчите са силите на Амбър и Хаос, а залогът - съдбата на Вселената
Работните му дрехи бяха хвърлени на стола, а на пода до тях стояха прашните ботуши и чорапите му. В ботушите нямаше нищо. Проверих джобовете на ризата. Отначало ми се стори, че са празни, но след това върховете на пръстите ми напипаха малка пачка от тънки, бели листчета. Озадачен, отделих няколко от тях. Необичайни тайни бележки? Не… Наистина нямаше смисъл да се вманиачавам дотолкова. Скоро няколко кафяви стръкчета ми подсказаха верния отговор. Тютюн. Това беше просто хартия за цигари. Очевидно си беше свивал от тях, докато бе скитосвал из шубраците. Припомних си няколко съвместни излета. Преди не беше чак такъв чистник.
Претърсих панталоните. В единия от задните джобове имаше влажна носна кърпа, а в другия — гребен. Предният десен джоб беше празен, а в левия открих един-единствен патрон, който прибрах импулсивно. След това се заех да огледам под леглото и зад чекмеджетата. Проверих дори казанчето в тоалетната. Нищо. Нищо, което да ми обясни странното му поведение.
Оставих ключовете от колата на нощното шкафче, излязох и се върнах в стаята си. Не ми пукаше, че ще разбере, че съм разбил бравата му. Всъщност тази възможност по-скоро ми допадаше. Мисълта, че си е врял носа из проектите на Дяволския чекрък, ме дразнеше. Освен това, той ми дължеше солидно обяснение за случилото се в планината.
Съблякох се, взех душ, легнах си и изгасих лампата. Бих му оставил бележка, но никак не ми се искаше да сея доказателства за присъствието си, пък и нещо ми нашепваше доста недвусмислено, че той няма да се върне тук.
Глава 6
Той беше нисък, широкоплещест мъж с червендалесто лице и тъмна, прошарена коса, започнала сякаш да оредява тук-там. Бях се разположил в кабинета в къщата му в околностите на Ню Йорк, пийвах си бира и му разправях неволите си. Нощта беше прохладна, небето — отрупано със звезди, а моят домакин бе както обикновено безупречен слушател.
— Значи казваш, че Люк не се е появил и на следващия ден — отбеляза той. — А изпрати ли ти някакво съобщение?
— Не.
— Какво точно прави онзи ден?
— На сутринта отново минах през стаята му. Нищо не се беше променило от предишната вечер. После проверих на рецепцията. И там нищо, както вече ти казах. Закусих и пак проверих. Все същата история. Излязох от хотела и обиколих градчето надлъж и нашир. Върнах се малко след дванайсет и обядвах, след което отскочих отново до стаята. Взех ключовете за колата и отидох с нея до мястото, където бяхме спрели предишната вечер. Дори на дневна светлина не успях да забележа там нищо необичайно. Слязох надолу по склона и огледах наоколо. Нито труп, нито каквото и да било друго. Върнах се в хотела, оставих ключовете на мястото, помотах се, докато стана време за вечеря, хапнах и след това ти се обадих. Ти ми каза да дойда тук, аз си резервирах билет и си легнах рано. Хванах сутрешния извънреден полет от Албукерк и се озовах при теб.
— И тази сутрин провери отново, нали?
— Да, нищо ново.
Мъжът поклати глава и отново запали лулата си.
Името му беше Бил Рот — приятел и адвокат на баща ми от времето, когато той бе живял по тия места. Бил май беше единственият човек от тази Сянка, на който татко се бе доверявал, и затова аз също му имах доверие. През осемте години, прекарани на Земята, му бях гостувал няколко пъти. За съжаление, посещенията ми зачестиха едва след погребението на жена му Алис. Бях разказал на Бил историята на баща си, така, както самият той ми я бе разказал пред прага на Царството на Хаоса. Бях останал с впечатлението, че татко иска той да е наясно със събитията — един вид признателност за помощта, която му бе оказал. Тогава Бил бе схванал чудесно за какво става дума и не се бе усъмнил в нито една моя дума. Та нали все пак познаваше баща ми доста по-добре от мен.
— Още щом те видях за пръв път, забелязах колко си приличате.
Аз кимнах.
— Става въпрос за нещо повече от физическа прилика — продължи той. — Той например също имаше навика да изниква в тила на врага като пилот-изтребител. Няма да забравя как се появи една вечер, яхнал кон, с меч в ръката, и ме помоли да му открия някаква изчезнала купчина тор. — Той се засмя. — Сега пък идваш ти с история, която ме кара да си мисля, че кутията на Пандора се е отворила отново. Как ми се иска просто да беше решил да се разведеш, като всеки разумен млад мъж. Проблеми с някое завещание или документ за попечителство също щяха да са добре дошли. Каквото и да е от този сорт. Но не, твоят проблем е по-скоро от тия, дето ги имаше и Карл. Дори другата работа, която вършех за Амбър, беше далеч по-прозаична от твоя случай.