Шогун

— Благодаря!

Вратата безшумно се затвори след нея. Марико изчака Торанага да изпразни чашата си и му я напълни отново.

— Какво се замислихте?

— Просто чакам, господарю.

— Какво чакате, Марико-сан?

— Господарю, аз съм хатамото. И като хатамото никога досега не съм ви молила за услуга…

— Не желая да ми искате услуга като хатамото!

— Тогава изпълнете заветното желание на моя живот.

— Не съм ви съпруг, за да изпълнявам подобно нещо.

— Понякога един васал може да помоли госпо…

— Понякога — да, но не и сега. Сега ще си затваряте устата за всякакви заветни желания и услуги.

Заветно желание се наричаше услуга, която по древен обичай съпругата можеше да поиска от съпруга си или син от баща си — в по-редки случаи съпруг от съпругата — без да загуби престиж, и при условие, че ако желанието бъде изпълнено, поискалият услугата се задължаваше никога вече да не моли за друго до края на живота си. Обичаят изискваше да не се задават въпроси във връзка с това заветно желание, нито някога да се споменава за какво се е отнасяло.

Чу се вежливо почукване.

— Отключете — нареди Торанага.

Тя се подчини. Влезе Судара, следван от жена си Генджико и Нага.

— Нага-сан, слез на по-долната площадка и не разрешавай на никой да се качи без мое разрешение.

Нага излезе.

— Марико-сан, затворете вратата и седнете там — посочи Торанага мястото пред себе си, с лице към останалите. — Заповядах ви да се явите тук, защото трябва да обсъдим много важни семейни дела.

Погледът на Судара неволно се спря на Марико, след което отново се върна на Торанага.

— Тя е тук, синко, по две причини — грубо го сряза баща му. — Първо, защото желая да присъствува, и второ, защото желая да присъствува.

— Да, татко — отвърна Судара, засрамен от липсата на уважение, проявена от баща му към всички присъствуващи. — Мога ли да ви попитам с какво съм ви оскърбил?

— А има ли причина, поради която очакваш да бъда обиден?

— Не, господарю, освен ако усърдието ми да ви служа и нежеланието ми да ви пусна да заминете от този свят са в състояние да ви обидят.

— А какво ще кажеш по въпроса за предателството? Чух, че си се осмелил да претендираш да заемеш мястото ми като глава на рода.

Судара пребледня. Жена му също.

— Никога не съм допускал подобно нещо в мислите, словата или делата си. Нито кой да е от членовете на моето семейство или някой в мое присъствие.

— Това е вярно, господарю — също тъй напрегнато потвърди Генджико. Судара беше слаб мъж с горда осанка, студени тесни очи и тънки устни, които никога не се усмихваха. Беше двадесет и четири годишен, прекрасен военачалник и втори от петимата живи синове на Торанага. Обожаваше децата си, нямаше наложници и бе предан на жена си.

Генджико беше нисичка, натежала от четирите деца, които вече му бе родила, и с три години по-възрастна от него. Ала гърбът й беше изправен и изпитваше същата горда, безогледна привързаност към децата си, както и сестра й Очиба, и същата потенциална жестокост, наследена от дядо им Города.