Шогун

— Така е, господарю. Моля да ме извините, но аз покорно се съгласявам със своя съпруг. Той няма никаква вина и същото се отнася за нашите васали. Ние сме ви верни — каквото имаме, всичко е ваше, каквото сме постигнали, го дължим изключително на вас, каквото наредите, ще го изпълним незабавно.

— Така ли? Значи, сте ми верни васали? Послушни? И винаги се подчинявате на всичките ми заповеди?

— Да, господарю.

— Добре тогава. Върви и умъртви децата си! Още сега! — Судара свали поглед от баща си и погледна жена си. Тя леко му кимна в знак на съгласие.

Судара се поклони на Торанага. Ръката му се впи в дръжката на меча и той стана. Тихо затвори вратата след себе си. Настъпи гробно мълчание. Генджико погледна веднъж към Марико, след това впери поглед в пода.

Камбани известиха средата на часа на козата. Въздухът в стаята като че ли се сгъсти. Дъждът престана за малко, след което отново заваля, по-силно от преди.

Камбаните удариха следващия час и миг след това на вратата се почука.

— Да?

На прага застана Нага.

— Извинете, господарю, но брат ми… Судара-сан желае пак да се качи при вас.

— Пусни го и се върни на поста си.

Судара влезе, коленичи и се поклони. Беше измокрен до кости, а косата му бе сплъстена от дъжда. Раменете му леко потръпваха.

— Децата… децата ми… вие вече сте отвели децата ми, господарю.

Генджико се олюля и едва се задържа да не политне напред, ала се овладя и се втренчи в съпруга си.

— Вие… не ги убихте?

Судара поклати глава, а Торанага мрачно се обади:

— Децата ви са в моите покои, на долния етаж. Заповядах на Чано-сан да ги прибере още щом ви заповядах да се явите тук. Трябваше да съм напълно сигурен и в двама ви. Мръсните времена изискват мръсни изпитания!

Той удари звънчето.

— Вие… оттегляте ли за… заповедта си, господарю? — едва прошепна Генджико, като същевременно отчаяно се опитваше да запази хладнокръвие и достойнство.

— Да. Оттеглям заповедта си. Този път. Трябваше да ви изпитам, както и наследника си.

— Благодаря ви, господарю, благодаря ви — смирено склони глава Судара. Вътрешната врата се отвори.

— Чано-сан, доведете за момент внуците ми — каза Торанага.

След малко се появиха четири дойки, облечени в тъмни дрехи, заедно с децата. Момиченцата бяха на четири, три и две годинки, а бебето — момченцето — беше едва на няколко седмици и спеше в ръцете на дойката си. И трите момиченца бяха облечени в алени кимона с алени панделки в косите. Дойките им коленичиха и се поклониха на Торанага, а питомките им незабавно прекопираха движенията им и опряха главички в рогозките — с изключение на най-малкото момиченце, чиято глава трябваше да получи насърчение от нежната и същевременно твърда ръка на възпитателката.

Торанага тържествено им се поклони в отговор. След което, изпълнили вече дълга си, децата се втурнаха в прегръдките му — освен най-малкото момиченце, което се заклатушка към ръцете на майка си.