Шогун

— Да, господарю?

Той не отговори. Беше се замислил. Ех, защо го няма Хиромацу — тогава щях да имам поне един човек, на когото да вярвам безрезервно.

— Ами вие? Какво ще кажете за своята вярност?

— Моля ви, господарю, знаете колко съм ви предана.

Той не отговори. Погледът му бе непреклонен.

Вътрешната врата се отвори и монахинята Чано влезе уверено, без да чука, с поднос в ръцете.

— Заповядайте, господарю. Чаят беше готов.

Коленичи като селянка. Ръцете й бяха напукани също като на селянка, но излъчваше безгранична самоувереност и не оставяше никакво съмнение за вътрешното задоволство, което я изпълваше. — Дано Буда ви възнагради със спокойствие. — След това се обърна към Марико, поклони й се като селянка и се настани удобно. — Може би ще ми окажете честта вие да налеете чая, господарке? Сигурно ще го направите, без да разлеете нито капка.

Очите й святкаха дяволито.

— С удоволствие, Оку-сан — назова я Марико с религиозното „майко“, прикривайки изненадата си. За пръв път виждаше майката на Нага. Познаваше повечето от наложниците на Торанага, тъй като се бе срещала с тях по официални поводи и на различни церемонии, но поддържаше приятелски отношения само с Кирицубо и Садзуко.

— Чано-сан, това е Тода Марико-но-Бунтаро — представи я Торанага.

— А со десу, много се извинявам. Помислих, че сте някоя от благородните дами на моя господар. Моля да ме извините, Тода-сама, и дано Буда ви благослови.

— Благодаря.

Марико предложи чаша чай на Торанага, който веднага засърба с удоволствие.

— Налейте на Чано-сан и на себе си — каза той.

— Извинете, но за мен няма нужда, господарю, ако позволите. Напила съм се с чай до насита, а тоалетната кофа е прекалено далеч за старите ми кокали.

— Нищо, една разходка в повече ще ви се отрази много добре — добродушно настоя Торанага, доволен, че я повика веднага след пристигането си в Йедо.

— Да, господарю, прав сте както винаги. — Чано отново се обърна сърдечно към Марико. — Значи, вие сте дъщерята на Акечи Джинсай?

Чашата на Марико застина във въздуха.

— Да. Моля да ме извините.

— О, няма за какво да се извинявате, дете мое — засмя се приятелски Чано, а коремът й се затресе в такт със смеха. — Спомних си коя сте чак като чух името ви, защото за последен път ви видях на вашата сватба.

— О?

— Да, да. Видях ви на сватбата ви, макар че вие не ме видяхте. Надничах през пролуката на един параван. Умирах да зърна вас и някой от великите диктатора Накамура — бъдещия тайко, и останалите благородници. Бях прекалено стеснителна, за да се смеся с подобна благородна тълпа. Но пък какви прекрасни времена бяха за мен! Най-хубавите в живота ми. Втора година вече господарят ми оказваше честта да бъда негова фаворитка и бях бременна — макар да си бях същата селянка, както преди. — Очите й се присвиха от усмивката и тя добави: — Много малко сте се променили оттогава — все така сте една от избраниците на Буда.