Шантарам

Сякаш Маурицио се бе опитал да обели цял слой от лицето на Модена и стотиците белези, обграждащи чертите му, тук-там се събираха в малки могилки от плът, подобни на разперените пръсти на мъжки ръце. Знаех, че под дрехите му се крият и още белези и рани — движенията на левите му ръка и крак бяха непохватни, все едно лакътната, раменната и колянната става са се вдървили около рани, които така и не бяха заздравели.

Беше чудовищно осакатяване, толкова премерено в своята жестокост обезобразяване, че се вцепених, неспособен да откликна с нищо. Забелязах, че по устата му и около нея няма белези. Удивих се на съдбата, запазила непокътнати неговите чувствени, изящно изваяни, съвършени, безупречни устни. После си спомних, че когато Маурицио го вързал на леглото, запушил устата му и вадел парцала от нея само понякога, когато го карал да говори. И докато гледах как Модена дърпа от цигарата, ми се стори, че гладката му, неосквернена уста е най-ужасна, най-страшна от всичко.

Изпушихме мълчаливо цигарите. Очите ми свикнаха с тъмното. Постепенно забелязах колко е дребен, колко са го смалили раните по лявата му половина. Струваше ми се, че се извисявам над него като великан. Отстъпих назад, на светло, взех чантата си и размахах окуражително ръка.

— Гарам чай пио? — попитах. Ще пием ли топъл чай?

— Тик хаин — отвърна той. Добре.

Поведох го обратно през преградената улица към една чайна, където работниците от местната мелница и пекарна се отбиваха да си починат между смените. Неколцината мъже се посвиха на дървената пейка, за да ни направят място. Целите бяха в брашно — и косите, и телата им. Приличаха на призраци или на оживели каменни статуи. Очите им, без съмнение възпалени от брашното, бяха червени като живите въглени от огнената яма под фурните. Устните им, влажни от чая, бяха черни пиявици на призрачно белия фон на кожата им. Те ни гледаха с обичайното за индийците откровено любопитство, но бързо извърнаха погледи, щом Модена вдигна към тях зейналите си очи.