Шантарам

— Ти много мразиш Чуха, нали?

— Не го мразя — изясни той и продължи с потока от коли. — Само искам да го убия.

Мълчахме, вдишвахме топлия вятър и гледахме как черният бизнес върви по улиците, по които толкова често бяхме скитали. Всяка минута около нас се случваха по стотина едри и дребни измами и сделки и всички ни бяха познати.

Когато попаднахме в задръстване зад един закъсал автобус, аз огледах тротоара и забелязах Тадж Радж, джебчия, който обикновено работеше около „Портата“, близо до хотел „Тадж Махал“. Преди години го бяха нападнали с мачете и беше оцелял. Почти му отрязали главата. Заради раната говореше с продран шепот, а главата му бе килната под такъв неуравновесен ъгъл, че когато кимаше утвърдително, бе готов да се катурне. Играеше играта „препъвам се-падам-пипам“ заедно с приятеля си Индра, който играеше онзи, който се спъва. Индра, известен и като Поета, говореше почти винаги в римувани куплети. Те въздействаха с красотата си — тоест първите няколко строфи, но неизменно стигаха до описания на секс и намеци толкова извратени и гнусни, че дори и закоравели в поквареността си мъже се мръщеха, като ги чуят. Легендата твърдеше, че Индра някога декламирал стиховете си по микрофон по време на уличен фестивал и успял да изгони от пазар „Колаба“ и купувачите, и продавачите. Дори и полицаите, разправяха, се свивали от ужас, докато най-сетне умората не надвила Поета. И когато той млъкнал да си поеме дъх, се юрнали и го хванали: Познавах и двамата мъже и ги харесвах, въпреки че не ги допусках на повече от лакът разстояние до джобовете си. И разбира се, когато автобусът най-сетне оживя със стон и колите запълзяха напред, видях как Индра се прави на слепец — не беше най-доброто му изпълнение, но ставаше — и се препъва в един чужденец. А Тадж Радж, отзивчивият минувач, помогна и на двамата да станат и освободи чужденеца от бремето на портфейла му.

— Защо? — попитах, след като отново потеглихме.

— Какво „защо“?

— Защо искаш да убиеш Чуха?

— Знам, че е имал среща… с онези мъже от Иран — извика Абдула през рамо. — Хората разправят, че била чисто делова… Санджай, той казва, че била чисто делова. Но аз мисля, че е нещо повече. Мисля, че той работи с тях срещу Кадер Хан. Срещу нас. Затова, Лин.

— Добре! — извиках, доволен, че собствените ми предчувствия за Чуха се потвърждават, но и разтревожен за буйния си ирански приятел. — Но не предприемай нищо без мен, ясно?

Той се засмя, извърна се и ми показа белозъбата си усмивка.

— Абдула, говоря сериозно. Обещай ми!

— Тик хаин, братко Лин! — провикна се той в отговор. — Когато му дойде времето, ще ти се обадя!

Той спря мотора и го паркира пред кафене „Странд“, едно от любимите ми места за закуска, близо до пазар „Колаба“.

— Какво става, по дяволите? — попитах, щом се запътихме към пазара. — Да ти имам изненадата, та аз идвам тук всеки ден!

— Знам — отвърна той и се усмихна загадъчно. — И не само аз го знам.