Шантарам

— Тогава за пръв път намразих Маурицио. Моят народ, хората от моята кръв, не искаме да мразим, защото когато мразим, мразим с цялата си душа, и никога не прощаваме на намразения. Но аз намразих Маурицио, и пожелах смъртта му и с това желание го проклех. Не заради това, което стори на мен, а за това, което причини на моята Ула, и заради онова, което щеше да стори в бъдеще като човек без душа. Затова не се безпокой, Лин. Аз не казвам на никого, че си бил ти. И се радвам, искрено съм ти благодарен, че го уби.

Един ясен вътрешен глас ми казваше, че трябва да му разкажа какво се случи в действителност. Той имаше право да знае истината. И аз исках да му я разкажа. Някакво чувство, което не ми беше съвсем понятно — последната частица от гнева към Ула, може би, или завистливо презрение към неговата вяра в нея, ме подтикваше да го разтърся и да му изкрещя истината и да го нараня с нея. Но не можех да промълвя и дума. Не можех да помръдна. И докато очите му червенееха и блестяха от потеклите сълзи точно по вдълбаните белези в бузите му, аз го гледах в очите, и кимнах безмълвно с глава. В отговор той също сведе бавно глава. Мисля, че беше ме разбрал погрешно или пък аз го бях разбрал погрешно. Никога няма да узная.

„Мълчанията могат да раняват дълбоко като свистящия бич“ — написал някога поетът Садик Хан. Но понякога мълчанието е единственият начин да кажеш истината. Гледах как Модена се обръща и се отдалечава с куцукане, и осъзнах, че споделената безмълвна минута, с неговата длан на гърдите ми и с разкъсаните му, плачещи очи срещу моите, винаги ще е по-ценна и по-честна за двама ни, колкото и заблуди и грешки да криеше тя, от студената и безсърдечна истина на неговия или на моя свят.

„И може би той е прав“ — помислих си. Може би той беше прав да запомни така и Ула, и Маурицио. Несъмнено бе преодолял болката, която му бяха причинили, много по-добре от мен, когато ме сполетя същата болка. Когато бракът ми се разпадна, с изневери и страдания, станах наркоман. Не можех да понеса, че любовта е разбита, че щастието така внезапно бе изпепелено до мъка. И съсипах живота си, и причиних страдания на много хора по дългия път надолу. А Модена работеше, спестяваше и чакаше любовта да се върне. Потънал в мисли и за живота му след онова, което му бяха сторили, удивен, крачейки обратно към Абдула и останалите, открих нещо, което трябваше още в самото начало да разбера като Модена. Беше просто, толкова просто, че трябваше да ме разтърси болка, огромна като болката на Модена, за да го осъзная. Той бе успял да преодолее болката, защото приемаше и своята част от вината за нея. А аз никога не бях поел своята отговорност за проваления си брак и за последвалите страдания — чак до този момент. Затова и никога не бях успял да я превъзмогна.