Триумфът на кралицата [bg]

Тя беше тиха и кротка: от онези деца, които забелязват много повече, отколкото дават да се разбере. От онези деца, за които никой не подозира, че ще извадят оръжие. Поради това двамата с нея бързо се бяхме сприятелили и си бяхме създали традиция да подслушваме бащите си, когато се срещаха тайно веднъж годишно, за да обсъждат стратегии и планове да се завърнат у дома в Мевана.

— Искат да ме направят кралица, Тео — беше ми прошепнала Изолда ужасена.

Бях на единайсет, тя бе на тринайсет и седяхме в един дрешник и слушахме плановете на бащите си, ужасната им мъка по изгубената ни родина. Люк беше с нас, разбира се, отегчен до сълзи и оплакващ се заради топчетата нафталин. Но това беше моментът, когато всички осъзнахме… ако бащите ни успееха, Изолда щеше да бъде кралица.

— Трябваше да е сестра ми — бе продължила тя. — Не аз. Шей трябваше да бъде кралица.

По-голямата ѝ сестра, която бе загинала редом с майка си по време на първия бунт.

— Ще бъдеш най-великата кралица, която северът е виждал някога — бях ѝ казал.

И ето че бяхме тук сега, петнайсет години по-късно, застанали на кралска земя, в навечерието на коронацията ѝ.

Изолда сигурно беше прочела мислите ми, защото срещна погледа ми през дъжда и се усмихна.

— Няма да ни е от никаква полза, ако се простудите от този дъжд, лейди — казах.

Тя се засмя. Камъкът на здрача потрепна в ясносиньо и златно, сякаш почувства вълните на развеселеността ѝ.

— Забравяш, Ейдън, че владея магия, която подпомага изцеляването.

— Не забравям нищо — напомних ѝ, но се усмихвах, докато тръгвах редом с нея.

Последвахме другите: ботушите ни потракваха по влажния под.

— Как са нещата тук? — попитах тихо, докато продължавахме да навлизаме по-навътре в замъка, към крилото за гости.

— Спокойно е, макар че нямаше почти никакво време за почивка — отвърна кралицата точно толкова тихо, че гласовете ни да не стигат надалече. — Имам новини, които да споделя с всички ви. Казах на семейство Маккуин, че съм свикала среща, след като се освежите.

Спряхме, когато стигнахме до разклонение на коридора: от железни куки в стената висяха фенери. Чух хората от дома Маккуин и семейство Дермот: гласовете им заглъхнаха, когато продължиха към определените си стаи.

— Лейди Дермот помоли за разговор насаме с теб — промърморих, заслушан в капките дъжд, стичащи се от дрехите ми.

— Знам — отвърна Изолда. — Забелязах го в очите ѝ. Ще се погрижа това да стане на сутринта.

Исках да кажа още нещо, но се възпрях, спомняйки си, че в този замък има много уши, че не бива да разгласявам мислите си по коридорите.

— Вървете и се погрижете за себе си, лорд Морган — каза кралицата, а после добави весело: — Преди да се простудите и да съм принудена да Ви лекувам.