Триумфът на кралицата [bg]

— Ще наглеждаш ли Томас, докато ме няма? — бях я попитал, опитвайки се да изглеждам спокоен.

— Разбира се, лорд Ейдън. Ще се постарая да получава грижи — бе отвърнала тя. — Не се безпокойте за него.

О, със сигурност щях да се безпокоя за него. Ето че закрилях сина на врага си. Ето че се привързвах към момчето, преструвайки се, че то е един от моите хора, млад сирак от дома Морган, който се нуждае от мен. Оставях го да спи в стаите ми и да се храни на масата ми, позволявах му да ме следва като сянка. Ето че се грижех за него, когато трябваше да е окован във вериги с останалите от семейството си, държан под ключ в тъмницата на замъка.

Богове.

Ейлийн не знаеше кой е Юън. Ясно ми бе, че не знае. И не мисля, че някой от хората ми го е познал, най-вероятно защото всички от дома Морган бяха останали във владение на лорд Бърк и никога не бяха ходили в кралския замък, където биха зърнали внука на краля.

Гроня Дермот обаче със сигурност беше ходила. И сега, когато знаеше за това, държеше надвиснала над главата ми мрачна тайна и не знаех дали ще остави тази тайна да падне и да ме смаже.

Отидох право в кабинета си, за да поседя насаме за миг. В покрива още имаше дупка. Бях се проснал на мръсния под и останах там възможно най-дълго, подреждайки мислите си. Честта ми ме задължаваше да закрилям едно дете, което бе дошло при мен за помощ — което бях обещал, че ще закрилям — и въпреки това една ужасна отговорност ме задължаваше да предам Юън, да го отведа в тъмницата при близките му, да го накарам да се изправи на съд заедно с тях.

Как трябваше да постъпя?

Претеглих вариантите, питайки се дали не трябваше всъщност да го отведа в Лионес, както настойчиво умоляваше, дали трябваше да го предам в ръцете на Изолда и да кажа: Ето го. Изгубеният принц на дома Ланън, за когото никой не говори. Окови го задно с баща му.

Именно това беше редно да сторя, именно това би направил един лорд от дома Морган.

И въпреки това не можех.

Ако не можете да го намерите, не можете да го отведете.

Бях повикал семейство Дермот да дойдат в кабинета ми. Независимо че все още нямаше мебели, за да седнат, нито запален огън в пропуканото огнище, а небето надзърташе през прозорците.

Гроня бе забелязала всички изпочупени парчета в стаята, онези счупени парчета, които се бях опитал да скрия от нея. И въпреки това не каза нищо за запуснатия вид на мястото или за Юън. Застана до Роуан и се взря в мен в очакване.

— Не знаех, че е той — казах, с напрегнат тон.

— Зная, лорд Ейдън. — Помислих си, че изпитва жал към мен, докато не склоних да я погледна, и видях, че в очите ѝ има нотка на съчувствие. — Роуан и аз не искаме да говорим за това — ще се държим, сякаш изобщо не сме го видели, ако смятате, че именно това е най-добре за вашия дом.

Исках да ѝ вярвам. И въпреки това знаех, че е твърде вероятно да запазва зловещата ми тайна в паметта си, за да я извади на бял свят в по-късен момент да ме разобличи.