Триумфът на кралицата [bg]

На другата сутрин станах рано, приготвяйки се да потегля към Лионес. Сам опаковах багажа си, като се погрижих да увия оплакванията на хората от дома Морган в лист навосъчена кожа, която завързах с канап, преди да се облека за бърза езда. До кралския град имаше само около ден път и се погрижих да приготвят достатъчно провизии за мен и семейство Дермот, които ме поздравиха с вежливи усмивки в залата.

— Ще се присъедините ли към нас за закуска, лорд Ейдън? — запита Гроня, когато се приближих към тях до масата. Изглежда, че бяха преполовили закуската си, и аз застанах на стълбите към подиума: чувствах се сякаш аз бях гостът, а тя — домакинята.

— Разбира се, че да — казах, въпреки че стомахът ми се беше присвил. — Вярвам, че и двамата сте спали добре?

Но Гроня така и не получи шанс да отговори. Почувствах внезапно дръпване за ръкава и забелязах как погледът на Гроня се плъзва от лицето към лакътя ми, а усмивката ѝ се стопява.

Вече знаех кой е. Хвърлих поглед надолу и видях до себе си Томас, подпиращ се на дървената патерица, която моят дърводелец му бе изработил: от рамото му висеше малка раница.

— Отивам с Вас, милорд — настоя момчето, с треперещ глас. — Не можете да ме оставите тук.

Сърцето ми омекна и коленичих, за да мога да му заговоря тихо:

— Томас, давам ти важна заповед. Имам нужда да останеш тук в Брай, за да наглеждаш замъка, докато ме няма.

Преди думите да излязат от устата ми, той вече клатеше глава, червената коса падаше в очите му.

— Не. Не мога да остана тук.

— Защо, момче? Защо не можеш да останеш?

Томас вдигна поглед към лейди Гроня и най-сетне я забеляза. Застина много неподвижно, а после отново впери очи в мен:

— Защото съм Ваш вестоносец.

Започвах да се дразня от поведението му, от неспособността му да се вслуша в мен. Поех си дъх навътре, като се питах какво може да е в основата на това настояване, и попитах:

— Да не би някой да се държи грубо с теб тук, Томас? Можеш да ми кажеш, ако е така. Ще оправя нещата, преди да тръгна.

Той отново поклати глава, но забелязах сълзите в очите му.

— Имам нужда да отида с Вас.

— В името на боговете, Томас — прошепнах с надигащ се гняв. — Не можеш да ме придружиш този път. Разбираш ли?

За мое стъписване Томас избухна в сълзи. Разстроен, метна патерицата си към мен и хукна, преди да успея да го спра.

Стоях там на колене още миг и накрая вдигнах патерицата на Томас и тръгнах към стола си до Гроня. Въздъхнах и си налях чаша чай, опитвайки се да измисля някаква ведра реплика към семейство Дермот и двамата втренчени в мен.

— Лорд Ейдън? — каза Гроня с толкова нисък глас, че за малко да не я чуя. — Не знаете ли кое е това момче?

Изсипах твърде много сметана в чая си, все още раздразнен.

— Той е сирак, когото открих, настанил се тайно в замъка. Извинявам се за избухването му.