Триумфът на кралицата [bg]

Кобилата ми наостри слух и ушите ѝ се насочиха напред.

Спрях поглед върху мъглата в очакване: сърцето ми започна да бие по-бързо, когато най-сетне чух тропота от много копита по пътя. В ножница на гърба си носех меч: ръката ми почти посегна към ръкохватката, но Картие проби мъглата пръв: слънцето улови златния обръч върху челото му. За миг не го познах.

Лененорусата му коса беше сплетена на плитки. Носеше кожени дрехи и бе наметнат с животинска кожа с козина, вместо с наметалото си на адепт. Изглеждаше студен като камък, със сдържано изражение, така че нямах представа какво чувства, какво мисли.

А после той ме погледна и видях как нещо у него се отпуска съвсем мъничко, как някакъв възел се разхлабва, сякаш най-сетне можеше да диша.

— Извинявам се, че закъснях — каза той: скопеният му кон рязко спря.

Нямахме възможност да отговорим, защото семейство Дермот бяха точно зад него.

Погледът на Гроня се насочи право към мен, сякаш между нас имаше невидима връзка.

— С нетърпение чаках да срещна жената, открила камъка — каза тя и се усмихна.

Отвърнах на усмивката ѝ:

— Както аз пък чаках с нетърпение да се запозная с лейди Дермот.

— Тогава ще яздиш ли редом с мен?

Кимнах: кобилата ми се изравни с внушителния ѝ товарен кон. Журден казваше нещо, но не долових напълно думите му: почувствах погледа на Картие и вдигнах очи да го посрещна.

Защо закъсня? — исках да го попитам.

Сигурно беше видял въпроса в очите ми, защото отмести поглед от мен, сякаш не искаше да отговори.

Започнахме пътуването си: Журден налагаше енергично темпо. Хубавото на ездата беше, че не оставяше възможност за разговор и можех изцяло да се потопя в мислите си.

Опитах се да измисля причина за студенината на Картие и когато това ми причини твърде силна сърдечна болка, минах на следващата болезнена мисъл. Нийв.

Моята сестра. Имам сестра.

Почти не бях на себе си, откакто Дилън разкри коя е Нийв.

Искаше ми се да взема ръката ѝ в своята, да я погледна внимателно, да слушам гласа ѝ. И въпреки това не бях имала възможност да говоря с нея от разкритието на Дилън насам.

Питах се дали по някакъв начин така бе най-добре, за да ми даде време да се приспособя към факта, че съм свързана с Нийв чрез Аленах, че Нийв е наполовина моя кръв. А Дилън беше настоял да не ѝ разкривам нищо.

Когато дойде подходящият момент, ще ѝ кажем, че е Ваша сестра. Ще ѝ кажем кой е баща ѝ.

Най-накрая темпото ни се забави, за да позволим на конете да си починат, като преминат в равен ход, и аз се озовах яздейки сама с лейди Гроня: мъжете бяха малко пред нас.

— Наметалото ти е прекрасно — каза Гроня, проследявайки с поглед наметалото ми на адепт.

— Благодаря. — Помъчих се да измисля в отговор някакъв комплимент, но в крайна сметка реших, че е най-добре да изчакам и да видя за какво всъщност иска Гроня да разговаряме, защото бе понижила тон, сякаш не искаше мъжете да ни чуят.

— Навярно ще основеш Дом на познанието тук? На север? — попита тя, когато Картие хвърли поглед през рамо и очите му се насочиха право към мен.