Пеперуда в леда [bg]

Понякога хората ни дават каквото могат и е важно да го оценим, дори да не е точно това, от което имаме нужда.

— Не е достатъчно — настоява тя. — Имам предвид, че ти излизаш с него! И си ми приятелка. Искам да познавам мъжа в живота ти. Искам да излизаме всички заедно.

— Хайде да го направим тогава? — предлагам аз и свивам рамене. — Не бях с вас вечерта, когато сте пили вино, но явно на всички ви е харесало. Да започнем пак оттам?

Тя ме поглежда тъжно.

— Как? Тогава той беше просто новият секси, богат и известен съсед, който сваля приятелката ми. Сега е опечален художник, който е изгубил семейството си. Изражението му, когато говореше за сина си… — тя потръпва.

— Беше ужасно.

Добре си спомням призрачния поглед и колко дълбоко го усетих и аз.

— Знам — отвръщам.

Тя присвива рамене.

— Гарет е чудесен. Наистина. Много го харесвам. Трябва да превъзмогна себе си и някак да направя крачка към него, преди да си е помислил, че не го харесвам.

— Когато си лице в лице с него, не мисля, че ще ти е чак толкова трудно, колкото си мислиш. Той е много харизматичен.

— Такъв е, да. — Тя отпива от кафето и оставя чашата на масата. — Ти самата чувстваш ли се странно с него?

Поколебавам се.

— Не — отвръщам. — Въпреки че разбирам защо ти се чувстваш така. Тъгата е нещо прекалено лично, нали? И веднъж като разбереш, че някой страда постоянно, винаги мислиш за това, когато разговаряш с него.

— Което означава, че и той винаги мисли за това.

— Сигурна съм, че е нещо, с което той живее всеки ден. — Поглеждам през прозореца към залива. — Виждам го в очите му.

— Как издържаш?

— Защото започвам да осъзнавам, че съм много по-добре с него, отколкото без него. — Облягам се назад и се отпускам на стола. — Имам нужда да му бъдеш приятелка, Рокси. Важно е за мен.

— Искам да съм му приятелка. Просто се чувствам толкова… безпомощна — въздъхва тя. Обхваща чашата кафе с двете си ръце и духва надигащата се от нея пара. — Как успяваш да понесеш, когато ти говори за това?

— Не сме говорили.

Очите й се разширяват.

— Изобщо?

— Не. Ние просто… не знам. Просто сме много предпазливи. — Отново поглеждам през прозореца. — Мисля, че сексуалното привличане изненада и двама ни. Може би повече мен. В мига, в който разбра, че е взаимно, той беше готов да скочи с главата напред. Аз се страхувах повече. Както си споменавала и преди, нямам много добър опит с връзките.

Тя се усмихва.

— Той ни каза, че си го отрязала с гръм и трясък и си му пратила кошница с деликатеси.

— Така е — отвръщам на усмивката й. — Представях си, че живее на спагети в чашка и е заринат с кашони. Боже, колко съм грешала!

— Да. Къщата изглежда, сякаш живее там от години, а не от седмици. Човекът е доста организиран, нали?

— Абсолютно! Точно затова можеш да си сигурна, че няма да се срине пред теб. Понякога, когато идва на кафе, се умълчава, имахме и един неприятен момент, когато ходихме в града, но се справя и продължава напред.