Пеперуда в леда [bg]

— Може да си поръчаме нещо? — предлагам.

Гарет избърсва уста с опакото на ръката си.

— Нещо друго ли ти се яде? Мога да сготвя?

— Не, няма нужда.

— Мога да направя спагети болонезе. Или рамен — но истински, не смотаните полуфабрикати. Или да спретна закуска? Яйца, бекон, палачинки?

— Тази храна ми е достатъчна. Наистина — отвръщам с усмивка.

Поглежда ме преценяващо.

— Сигурна ли си?

— Все пак аз избрах всички тези неща, нали? — посочвам към блюдото. Навивам на руло парче мортадела с шам-фъстък и отхапвам. — Предложих да поръчаме нещо, защото се притеснявам дали ще ти стигне. Наясно съм, че това изваяно тяло вероятно се нуждае от много гориво.

Той се усмихва широко.

— Притесняваш се за мен, докторке. Това ми харесва. Много ми харесва.

Дръпвам парченце пикантна сопресата и я увивам в сирене проволоне като в сандвич.

— Къде ти е фотоапаратът?

— В кабинета. Защо?

Изтръпвам при мисълта за кабинета му и снимките, които са там. Поклащам глава.

— Няма значение.

— Защо попита?

— Просто исках да те снимам в този момент, какъвто си сега. Но ми се искаше да е хубава снимка, не с телефон.

Защото моментът, който споделяме сега, е на една стъпка разстояние от действителността, вълшебно време, в което виждаме само най-хубавото в себе си и избягваме всички минуси. Искам да хвана малко парченце от този „меден месец“, докато мога. Защото лошите мигове със сигурност ще дойдат и колкото и да се надявам на най-хубавото, очаквам най-лошото.

Гарет ме стрелва с премерен поглед изпод абсурдно гъстите си вежди.

— Да отида ли да го взема?

Поклащам глава и изпъвам крака, за да се изправя.

— Не. Стой така, както си. Ако станеш, ще развалиш кадъра.

Погледът му ме следи, докато се изправям.

— Ти ли ще го вземеш?

Поглеждам към коридора замислено и се увивам още по-плътно в завивката. Толкова много неща се промениха само за ден. Аз се промених. Ние се променихме. Но някои неща остават същите.

— И без това е сложен кадър — промърморва и лапва резенче салам. — Светлината е зад мен.

Разбирам, че ми дава причина да се откажа. Но човек, който си изкарва хляба със снимки, със сигурност има фотоапарат, който може да се справи с всеки кадър, дори и без идеална светлина. Поглеждам го.

— Ти самият искаш ли да го взема?

Той облизва пръстите си и ме поглежда внимателно.

— Искам да прекараш нощта тук. Нямам по-амбициозен план.

— Добре — кимвам замислено.

Изтичвам боса до шкафчето при входната врата и си вземам телефона. Връщам се на дивана, включвам камерата, натискам настройките за „нощен режим“ и правя снимка.

— Е? — пита той и мята една маслина в устата си.

Обръщам екрана към него, за да му покажа. Усмихвам се.

Той повдига вежди.

— Не е зле.