![Драконите на изчезналата луна [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/5/7/2/drakonite-na-izcheznalata-luna-bg-download.jpg)
Драконите на изчезналата луна [bg]
- Автор: Уэйс Маргарет, Хикмэн Трэйси
- Серия: Войната на душите #3
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Год: ИнфоДар
- ISBN: 9547612212
- Переводчик: Петр Тушков
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Драконите на изчезналата луна [bg]». Краткое содержание книги:
Тасълхоф внимателно опипа главата си, за да провери дали не му е излязла цицина, понеже от опит знаеше, че големите цицини имат свойството да те карат да виждаш особено забележителни гледки, които обаче по правило са свързани с рояци от звезди, а не с мокри борови иглички. На главата му нямаше никаква цицина.
Долавяйки как Гатанко си поема дъх за втори път, без съмнение готов да нададе поредния, пронизващ ушите писък, Тасълхоф вдигна заповедно ръка, за да го накара да млъкне.
— Тихо — прошепна напрегнато. — Мисля, че чух нещо.
За да бъдем съвсем точни, кендерът не беше чул нищо. Добре де, беше чул разни звуци като дъждовни капки, стичащи се по борови клонки, но не и нещо чак толкова заплашително, за каквото всъщност намекваше тонът му. Просто се беше престорил, че е така, за да накара гномчето да си затвори устата. За нещастие, както често се случва със съгрешилите, Тасълхоф почти моментално бе наказан за греха си, защото още в мига, в който се престори, че е чул нещо заплашително, той наистина чу звука от стомана, удряща се в стомана, последван от разтърсващ трясък.
Съгласно опита на Тас само две неща можеха да звучат по този начин: а именно дуелиращи се мечове и огнени топки, експлодиращи във всичко, с което се сблъскат.
Следващото, което чу, бе друг писък, само дето този път, благословен да беше, крясъкът не излизаше от Гатанко. Писъкът идваше от по-далеч и съдържаше в себе си ясно отличимата нотка на умиращ гоблин, още повече, че към него се прибавяше и отвратителната смрад на опърлена гоблинова козина. Писъкът престана напълно внезапно и бе сподирен от шумове, силно напомнящи за тела, тичащи през гъсталак от мокри борови клонки. Тасълхоф моментално реши, че моментът е изключително неподходящ да се сблъскат с гоблини, най-вече с гоблини, които току-що са били обстрелвани с огнени топки, така че тутакси пропълзя, бърз като червей, под ниско сведените клони на един бор, без да забравя да издърпа Гатанко заедно със себе си.
— Къде сме? — поиска да узнае гномчето с настоятелен тон, когато най-после успя да вдигне глава от калта, в която лежаха. — Как се озовахме тук? Кога се връщаме?
До един напълно разумни въпроси. „На гномите може да се разчита — помисли си Тас. — Винаги стигат до същината на нещата.“
— Съжалявам — отвърна той, като надникна през мокрите клонки, опитвайки се да види какво става навън. Трясъкът ставаше все по-силен, което със сигурност значеше, че приближават. — Но не зная. Нямам абсолютно никаква представа.
Гатанко го зяпна. Брадичката му увисна толкова ниско, че за малко да се удари в земята.
— Какво имаш предвид, че „не знаеш“? — наежи се изведнъж и задиша тежко. — Нали ти ни доведе тук.
— Не — отвърна с достойнство Тас. — Не бях аз. Това ни доведе тук. — Той показа Устройството за пътуване във времето в ръката си. — Но не биваше да е точно в този момент. — Забелязал, че Гатанко си поема още една гигантска глътка въздух, кендерът побърза да го смрази с поглед. — Предполагам, това означава, че в крайна сметка не си го поправил.
Гатанко рязко издиша. Той се втренчи в устройството и измърмори нещо за отсъствието на планове и пълната липса на каквото и да било упътване, след което протегна към него кална ръчичка:
— Дай. Ще погледна какво не е наред.
— Не, благодаря — отвърна Тас, като напъха устройството в една от кесиите си и я затвори. — Мисля известно време да го задържа. А сега пази тишина! — Той отново се обърна, за да надникне през пролуката в клоните, след което приближи пръст до устните си. — Не искам да разберат, че сме тук.
За разлика от повечето гноми, които никога през живота си не виждат нещо по-различно от вътрешността на връх Нямазначение, Гатанко си беше попътувал и имаше известна представа що е то приключение. Естествено нито едно от тях не му се беше понравило. Разните му там досадни създания. Винаги изникващи, за да ти прекъснат работата. Със сигурност обаче беше научил един много ценен урок най-добрият начин да преживееш поредното приключение е като се спотаиш на някое тъмно, неудобно място и си затваряш устата. Поне в това го биваше.
Всъщност Гатанко беше толкова добър в умението да се крие, че когато Тасълхоф, който въобще нямаше такива умения, понечи да се изправи с радостен вик при вида на двамата човеци, които току-що бяха излетели от гората, гномчето го сграбчи със сила, породена от чистия, неподправен ужас, и го издърпа назад: