Пръстенът на Борджиите [bg]

Този лондонски квартал имаше най-лошата слава в целия град. Въпреки че преди бях живял в относително бедния квартал Чипсайд, на север от реката, моите съседи и аз смятахме хората, принудени да живеят в Саутуарк, за най-нещастните души. Основната причина за лошата слава на района беше изобилието от вертепи, бирарии и дупките, където се играеше комар. Това беше място, което лицемерите, наричащи себе си пуритани, естествено презираха. Те бяха най-лошата порода, родена от новата религия. Докато крачехме по започващите да просветват улици, аз си спомних памфлета, публикуван от един такъв невежа, който беше толкова глух за радостите на живота, че се почувствал обиден от най-простите удоволствия на онези, които живееха и работеха в Саутуарк. Ако не ме лъже паметта, беше изсипал цяла тирада срещу злините на един от новите театри в квартала: „Там имаше танци, музика, шеги и веселие — всички неща, на които подведеното паство се наслаждава, но пастирът осъжда“. Аз също вярвам в приличието и умереността, но нямах време за заблуди като неговите.

Трябва да кажа, че със сигурност не бих избрал да стоя там, ако зависеше от мен. Това беше опасно и пълно с насилие място, където човек трябва да бъде непрекъснато нащрек за джебчии и където бройката на скитниците надвишава тази на хората, работещи честно, за да си плащат наема. Разбира се, имаше важна причина, помислих си аз със скрита усмивка, толкова малко лондончани да живеят от тази страна на Темза и тя беше, че в района имаше не по-малко от четири затвора.

Ан вървеше бързо и очевидно познаваше живота на улицата. Въпреки че беше само една крехка жена, изглеждаше съобразителна и достатъчно наблюдателна, за да отблъсква онези с лоши намерения. Завихме по тясна улица и поехме в южна посока по лъкатушещи улици. Много от къщите тук бяха в лошо състояние. Деца в дрипи играеха в сенките на тези бордеи, като избягваха лайната и старите кучешки кокали.

След известно време изгубих представа за посоките и вече не знаех дали се отдалечаваме от реката, или сме завили обратно. Обаче Ан вървеше уверено, като поглеждаше през рамо, за да се увери, че не изоставаме. Ако я бяхме изгубили от поглед, не съм сигурен, че щяхме да намерим обратния път до реката, и още по-несигурно беше дали ще успеем да се измъкнем, без да ни прережат гърлата в някой тъмен пасаж.

Чухме шума, преди да видим неговия източник. Ан реагира първа. Тя очевидно разпозна гласовете и се втурна към тях надолу по тясна улица. Ние хукнахме след нея и влязохме в малък двор, където бяхме посрещнати от много объркваща гледка.