Кръвта на другите [bg]

— Добре. С какво мога да помогна? Пари ли ви трябват?

— Не. Нямаме нужда от парите ви.

— Тогава?

Ивон ме изгледа враждебно.

— Тогава, някой трябва да прекара нощта до нея. Аз не мога. Майка ми е луда и не мога да я оставя сама. Освен това, трябва й стая.

Сега аз я изгледах подозрително. Елен толкова пъти ме бе манипулирала! Дали не хитруваше с цел да прекара една нощ с мен? Невъзможно бе да прочета каквото и да било в тези черни очи, които избягваха моите.

— Бих го направил на драго сърце — казах, — ако смятах, че тази история е вярна.

— Но тя е вярна! — възмутено каза Ивон. — Да не мислите, че такива неща се измислят за удоволствие?

— С Елен човек никога не знае.

— О, засрамете се! — каза Ивон. — Разбирам защо не искаше да се обърне към вас.

— Не е искала да се обърне към мен?

— Не. И беше права. Но не познаваме никой друг.

Поколебах се.

— Но Елен имаше в живота си само Пол. Как се е случило?

В очите на Ивон проблесна светкавица.

— Една вечер сте я изгонили — каза тя. — Дошла била да ви моли за помощ, а вие сте я изгонили. След което е отишла да се напие с приятели. И… и се е случило.

— Въпросният приятел знае ли?

— Той е гадняр. Тя отдавна не се вижда с него.

Замълчаха. Да, Елен бе способна да направи такова нещо. Защото съм я изгонил. Сърцето ми отново се сви.

— Това лице, което ще й помогне, сигурно ли е?

— Да, така изглежда. Само че трудно я открих. Изгубихме много време. Всичко щеше да е по-просто преди месец. — Тя добави: — Тогава нямаше да имаме нужда от вас.

— Какво трябва да направя?

— Само да стоите до нея. Ако я боли много, да й дадете да диша малко етер. Ако се почувства зле и до сутринта всичко не е приключило, позвънете на Литре 32–01 и потърсете г-жа Люси от името на Ивон. Кажете, че болната не е добре, и тя веднага ще дойде.

— Можете да разчитате на мен. Кажете на Елен, че ще я чакам.

— Сигурно ще дойде към шест часа.

Ивон се поколеба за миг.

— Елен поиска да ви предупредя, че тази история може да ви донесе неприятности, ако нещата тръгнат на зле.

— Да не се притеснява за мен.

Тя стана и каза:

— Е, довиждане.

Стисна ми ръката, без да се усмихва. Сърдеше ми се. Слезе по стълбите, после зави зад ъгъла; носеше със себе си моя образ и го гледаше със свирепо порицание.

Взех отново бръснача и натърках със сапун бузите си. Лесно беше да се порицава. Бе искала от мен да предам Пол, да зарежа Мадлен. Нищо не дължах на Елен. Бръсначът одра кожата ми. И тази Ивон, с какви очи ме гледаше! Сякаш бях престъпник. Казах ядосано: „Не аз съм направил дете на Елен!“. Повторих тези думи на висок глас. Но в сърцето ми се промъкваше съмнение, което казваше: „Не бях ли аз?“.