Тайната на Шамбала
- Автор: Редфилд Джеймс
- Серия: celestine series #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Кръстева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Тайната на Шамбала». Краткое содержание книги:
Той ми се усмихна широко. Явно искаше да повдигне духа ми.
Аз си поех няколко пъти дъх и започнах да чувствам, че енергията ми се връща. Настроението на Ин беше заразително. Моята будност стана по-изострена.
И аз му се усмихнах на свой ред. За първи път започнах да съзнавам истинската същност на Ин. Имаше моменти, в които той изпитваше страх също като мен и понякога бе твърде невъзприемчив, но беше предприел това пътуване от душа и сърце и повече от всичко друго желаеше да успеем. Докато мислех за това, изпаднах в нещо като химера, в която видях мислено Ин и себе си да вървим сред някакви скалисто-пясъчни дюни нощем близо до река. В далечината се виждаше огън. Явно беше някакъв нощен лагер и ние искахме да стигнем до него. Ин ни водеше и аз с радост го следвах.
Отново го погледнах. Той съсредоточено ме наблюдаваше.
Изведнъж си дадох сметка какво е станало.
— Струва ми се, че току-що получих интуитивно прозрение — казах аз. — Яви ми се представата за нас двамата как вървим към лагер със запален огън през нощта. Смяташ ли, че това може да значи нещо?
— Само ти можеш да кажеш — отвърна той.
— Но аз не зная. Откъде бих могъл да зная?
— Ако тази твоя вътрешна представа е била водеща интуиция, тя със сигурност има нещо общо с това, че търсим камионетката. Кой се е намирал според теб при лагерния огън? Имаш ли някакво усещане за това?
— Не зная кой беше там. Но ние искахме да стигнем лагерния огън с всички сили. Дали наблизо има някаква песъчлива област?
Ин отклони джипа от пътя и спря. Мъглата започна да се вдига.
— Този терен тук е целият каменист и песъчлив на около сто мили наоколо — отвърна Ин.
Аз вдигнах рамене.
— А дали има река? Има ли някъде наблизо река? Очите на Ин светнаха.
— Да, малко след като отминем града, който приближаваме сега, Парианг, около сто и петдесет мили по-нагоре.
Той спря за момент и широко се усмихна.
— Трябва да останем бдителни — каза той. — Това е единственото, което може да ни води.
Доста бързо успяхме да стигнем Парианг, още по залез слънце. Минахме направо през града и продължихме да пътуваме по същия път още петнайсет мили, след което Ин свърна вдясно по един страничен път. Беше почти напълно тъмно, но успяхме да зърнем реката на половин миля пред нас.
— Напред има пътна охрана — обясни Ин. — Трябва някак си да я заобиколим.
Приближихме реката, където пътят стана по-тесен и много изровен.
— Какво ли е пък това? — запита Ин и спря джипа, като го върна малко назад.
На едно скалисто сечище от дясната ни страна, което едва се виждаше, забелязахме спряла кола. Свалих стъклото, за да видя по-ясно какво ли беше това.
— Не е камионетката — отвърна Ин. — Тя е синя и прилича на полицейска кола.
Напрегнах се, така че да виждам по-добре.
— Почакай малко — казах аз. — Това е колата, която видях край пътя, когато се разделихме.
Ин изгаси фаровете и ние бяхме обгърнати от мрак.
— Трябва да се поотдалечим — каза той и изведе джипа напред през дълбоките дупки по пътя на няколкостотин фута.
— Виж! — посочих аз. Отляво се намираше камионетката, която беше паркирана между две огромни скали. Наоколо не се виждаше жива душа.
Канех се да изляза, но Ин потегли с джипа напред и паркира на няколкостотин метра на изток извън видимостта от камионетката.
— Най-добре да скрием колата — обясни той. Заключи я и ние излязохме.
Върнахме се при камионетката и я огледахме.
— Следите вървят в тази посока — посочи Ин на юг. — Да тръгнем по тях.
Аз поех подире му и ние минахме през обширно пространство в скали и пясък. Луната беше три четвърти и осветяваше донякъде пътя ни. След около десет минути Ин ме погледна вцепенен. И аз също долавях мириса на дим от огън.
Вървяхме още петдесет метра в мрака, докато най-сетне забелязахме огън на открито. Край него бяха се сгушили мъж и жена. Това беше холандската двойка, която бяхме видели в камионетката по-рано. Реката беше наблизо.
— Какво да правим? — промълвих аз.
— Трябва да се запознаем с тях — отвърна Ин. — По-добре така да постъпим, за да не ги уплашим много.
— Но ние не знаем кои са те — колебаех се аз.
— Върви, кажи им, че сме тук.
Аз ги изгледах по-отблизо. Бяха облечени в работни дрехи и дебели памучни ризи. Изглеждаха повече като туристи, които са се упътили за Тибет.
— Здравейте — високо казах аз. — Радваме се да ви видим.
Ин ме изгледа подозрително.
Двамата скочиха и се загледаха в мен, когато аз се появих от мрака. Широко усмихнат, аз им казах:
— Нуждаем се от вашата помощ.
Ин ме последва, леко се поклони и каза:
— Извинявайте, че ви обезпокояваме, но търсим нашия приятел Уилсън Джеймс. Надяваме се, че бихте могли да ни помогнете.