Някъде… там… някъде
- Автор: Връбчев Георги
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Някъде… там… някъде». Краткое содержание книги:
Инстинктивно госпожа Дохърти игнорира двете постройки и погледна към трупа на стария бор. Забеляза човешко тяло. Забърза. Наближи — забеляза още едно. Затича се.
Старата жена изхлипа. Ситните й стъпки, сякаш я задържаха на едно място. Най-после стигна и се стъписа — хората бяха мъртви. Нея обаче я вълнуваше друго — хората бяха чужди. Струйка надежда се промъкна в сърцето й.
Необяснимо с нормалните сетива госпожа Дохърти усети Чичо Хенри, преди да го види. Затича се по протежението на голямото дърво. Все още не го виждаше. Крачка. Втора. Старата жена падна на колене до безжизненото тяло.
Чичо Хенри бе успял да се добере до своето място в лоното на бора.
Мириам Дохърти бе стигнала до финала на своето надбягване с времето — закъсняла с мигове. Би дала целия си живот, за да върне назад тези мигове и… поне онзи човек можеше да не ги принуждава да спират…
Старата жена се наведе и взе в скута си главата на своя любим. Нежно го прегърна като зашепна тихо, забравила за времето, забравила всичко.
— Нашето време свърши… Мириам… без следа… — гласът на Чичо Хенри бе слаб, топящ се, бе по-скоро дихание — … ние… — восъчно бледата ръка, посегна сякаш да погали, но меко и плавно се отпусна на гърдите му — аз отивам… — жената гледаше склопените очи невярваща, погледна Чарли, взрян като хипнотизиран в тях.
— Хенри, Хенри, аз съм, Хенри…
— … някъде… — последното дихание на стареца прелетя сред побелелите коси на жената.
— Не, Хенри, не, аз съм тук, при теб, дойдох… — гласът на старата жена заглъхна в ридания и тя заплака, прегърнала своя Хенри. Заплака така, както само смъртно ранена душа може да плаче. С цялата горест на своя отминал живот.
Чарли отстъпи, все още вперил блуждаещ поглед в двамата старци. Сълзи се стичаха по начерненото му от сажди лице.
Отнякъде долетя вятърът, пое душата на Чичо Хенри и я понесе на крилете си по вечния й път, където старецът най-после срещна своя приятел.
19.
Нощта беше млада. Болката на гората — тежка. Въздухът наоколо сякаш се движеше. Сякаш тъжни сенки минаваха край трупа на могъщия бор, скланяха глава с последно „Прости“ и отлитаха, избледняваха — някъде там — някъде.
Гората не пя! Гората не крещя! Гората мълчеше втрещена!
Епилог
Годините се изнизаха в равния си монотонен ритъм. Цяло десетилетие Чарлз Грийвз бягаше от един спомен. Болезнен и мъчителен. Забраняваше си дори мисълта за него. Всеки път, щом не успееше да го потисне, подлагаше душата си на наказание.
И сега, след толкова години, той стоеше безмълвен пред два надгробни камъка и не мислеше за нищо. Гробището беше малко, но поддържано. Маунтсвил бе непретенциозно градче, високо в планината, но успяваше в общи линии да бъде в крак с времето.
Младежът, някъде около тридесет годишен, бе висок и строен, с гъвкаво тяло. Лицето му бе неестествено изпито, с големи сиво-лилави сенки под очите. Напоследък животът му бе станал невъзможен, погълнат от натрапчивата идея за вина, за непълноценност. Той страдаше ден и нощ, измъчван от съмнения и угризения. Бе станал затворен, безжизнен, откъснат от обществото, сякаш криещ се от нещо. Не беше изминало много време, откакто най-сетне призна пред себе си — нещата вървят зле.
Съвсем не бе лесно да се изправи лице в лице със своя призрак. С призрака на миналото си. Спомена за думите на една старица, казани някога в един влак, му помогна, въпреки че и тя имаше своето място в хаоса, поглъщащ младостта му.
Приседна между двата бели камъка.
„ХЕНРИ ДЖ. ЛОУГЪН“, прочете единия полугласно и облегна глава на него. Прокара ръка по надписа „МИРИАМ АЛ. ДОХЪРТИ“ върху другия и затвори очи. Постоя така час, може и повече. Остави мислите си да се реят. Не спираше никоя, не търсеше никоя. Накрая стана и се отдалечи без да се обръща.
Крачеше из градчето, но не безцелно, а сякаш търсеше нещо. Не след дълго се спря пред една къща. Позвъни. Поговори приятелски с излезлия от там човек и след минути можеше да бъде забелязан да напуска Маунтсвил зад волана на огромен джип „Тойота“.
Слънцето клонеше към залез, когато Чарли Грийвз се прибра в града. Остави „Тойота“-та на мъжа, от когото я взе и се запъти към центъра. Разглеждаше сградите, като се зачиташе във фирмите над вратите им. Поспря се на няколко места, но отмина. Пред надписа „БИБЛИОТЕКА“ забави ход и влезе.
Фоайето бе доста обширно и липсата на хора засилваше това впечатление.
— Заповядайте, какво, ще желаете?
Чарли се обърна зад него се бе появил млад мъж, не много по-възрастен от него. При обръщането му онзи се сепна.