Някъде… там… някъде
- Автор: Връбчев Георги
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Някъде… там… някъде». Краткое содержание книги:
Той пееше. Разказваше древна история, която никой не бе чувал, която вечността стелеше над природата. Той пееше за гората. За всяка тревичка и клонка от нея. Той пееше за себе си — не за смъртта си. Той пееше за живота си. Той пееше…
Побеснелият секач напредваше. Тънък полумесец се усмихваше полека в дънера на бора, следващ движението на резачката. Дървото изскърца зловещо, накланяйки се от тежестта си.
Резкият звук пробуди стареца от обятията на безсъзнанието. Духът на бора сякаш повика неговия обратно в земния живот. Чичо Хенри обърна глава към приятеля си. Видя го. Видя и другите. Не осъзна ставащото. Стисна очи. Съзнанието му бавно се връщаше в смъртната си обител. Старецът отвори очи и ги впери в бора. Устата му се отвори в беззвучен вик. Чертите на лицето му се изопнаха. Устата му бе безмълвна, но очите му — два изгасващи въглена крещяха в болезнен ужас. Раменете на Чичо Хенри се свлякоха още по-надолу. Пусна елхичката и се раздвижи. С механични, нереални движения бавно, изключително бавно, се насочи към приятеля си и неговите екзекутори. Старият човек не вървеше. Той се влачеше — грохнал, смазан, топящ се, избледняващ.
Джеймс почти преполовяваше дънера на жертвата си, кълцайки ту от едната, ту от другата страна на разширяващия се прорез. Едри капки пот се стичаха в мътни ручеи по лицето и врата му. Ново, по-зловещо скърцане огласи околността. Огромното дърво се наклони и надвисна над два здрави, млади бука. Нощта бе безлунна. Гората беше нещастна. Мъждивата лампа на входа на бараката се бе пръснала от топлината и сега само пламтящите бичове на огъня вътре озаряваха полянката и картината там приютяваше призрачни сенки, плашещи и нереални като заклинание.
Чичо Хенри се тътреше в центъра на полянката. Не виждаше нищо. Нямаше мисъл, нямаше чувства. Цял бе едно желание — да стигне до своя приятел. Изведнъж се спря на средата на крачката си, замръзна на място. Лицето му първо се издължи, после се стегна в неописуема болка. Главата му пулсираше. Тялото му сякаш изстиваше. Инстинктивно вдигна ръце към гърдите си. Впи ги в тях. Ноктите му се свиха като на граблива птица, но не в желанието да изтръгне нещо — напротив, искаше да спре, сякаш да запази нещо в себе си… себе си…
Въздухът му свистеше през вкочаненото гърло с дращещи хрипове. Процепите на свитите му очи се отвориха рязко и широко. Мигом се затвориха отново. Това се повтори. Без глас устата му следваше тези движения, докато накрая не стисна силно челюстта си. Зъбите му изскърцаха сухо. Очите му изчезнаха сред прорезите на бръчките. Чичо Хенри неистово вкопчи ръце в себе си в още по-силен, несъзнаван спазъм. Главата му гореше, тялото му се вледеняваше. Хладно блестящо острие на секира сякаш се вряза в пламтящия мозък на стареца и го разцепи. Безмилостен обръч премаза гърдите му. Дъхът му се вцепени. Чичо Хенри се срина безчувствен на земята.
16.
Двамата спътници възприемаха движението на гората, всеки по свой начин, но и Чарли и госпожа Дохърти бяха неспокойни, като това определение, само в нищожна степен илюстрираше ставащото в душите им. Напрежението в кабината на пикапа се усещаше осезателно, сякаш можеше да бъде докоснато с ръка.
— Момче, не ми харесва тая работа — дърветата се мятат, а вятър няма. Нещо бушува в гората — със скърцащ от вълнение глас изрече старата жена, след като бе спуснала прозореца, за да надникне навън — имам чувството, че тази скапана таратайка нарочно се бави!
— Още малко, госпожо, още не повече от километър — Чарли успокояваше себе си.
— Знам къде се намира — избухна жената.
— И аз знам, затова карайте! — озъби й се момчето.
Двамата като по даден сигнал се спогледаха с извинение в очите, но никой не проговори. Госпожа Дохърти стисна здраво волана и почти се изправи на педала на газта. Моторът прокашля глухо, после проръмжа с нова сила. Пикапът напрегна силите си до крайност. Муцуната му излизаше от полегат завой, когато помете нещо тежко и плътно, което сякаш от небитието се стовари върху капака на „Форд“-а. Госпожа Дохърти отново почти се изправи, този път на педала на спирачката. Тялото, защото беше именно такова, се претърколи през ъгъла на предното стъкло и тупна на земята. Старата жена се люшна рязко от инерцията върху кормилото. Не се нарани, само защото го бе стиснала здраво, но за сметка на това Чарли се удари солидно в стъклото. Едва не се размаза върху него. Колата изгасна.
Тялото отпред се отметна рязко и пред все още светещите фарове блеснаха две немислещи очи, два блуждаещи снопа мрак. Лицето зад тях бе на човек, сякаш видял смъртта жива.