Някъде… там… някъде
- Автор: Връбчев Георги
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Някъде… там… някъде». Краткое содержание книги:
Беше Уилкинсън, но в такъв момент може би само майка му би се обзаложила за верността на това твърдение. Двамата спътници го гледаха втрещено. Със свитите си сърца и напрегнати мисли им се стори, че демонът на нощта ги връхлита.
Уилкинсън също гледаше втренчено, но стържещ и ритащ земята с крака скочи и с огромни подскоци потъна в гората, хвърляйки последен поглед през рамо, без да гледа наникъде.
Чарли и старата жена постояха още миг-два неподвижни, докато осъзнаят, че всъщност бяха ударили /или той тях/ човек с подуто и окървавено до неузнаваемост лице, чийто дрехи висяха раздрани.
Призрачната фигура се изгуби в тъмнината, остана само усещането за бедствие, чиято диря разстилаше като воал след себе си.
Госпожа Дохърти се опомни първа.
Завъртя ключа на стартера. Допотопната машина потегли стройно, сякаш бе изкарала курсове по оцеляване в критични ситуации.
Никой не продума. Чарли задруса крака си несъзнателно, като с всяка изминала минута увеличаваше темпото и почти целия се тресеше.
Гората се движеше и бучеше около стария „Форд“ като бурно море, което пътят прорязваше, сякаш като в библейските предания — прокаран някога много отдавна от някой горски Моисей.
17.
Резачката хапеше, късаше, съскаше. Човекът и машината се бяха превърнали в едно цяло. В един смъртоносен хибрид. Чудовище родено, за да сее зло. Носещо в себе си края. Краят на благородния живот на вековния бор — пазителят на гората.
Зъбците на веригата поглъщаха последните мигове на величественото дърво. Човеците край него се хилеха в първичен екстаз. Екстаз от болката на другия, насладата от неговите мъки, от неговата смърт. Те едва ли се докосваха до такава дълбина на осмисляне, но едно бе сигурно — наслаждаваха се — бяха погълнати от това.
Огромният бор простена. Бавно, с могъщ замах започна да се накланя все повече и повече. Гората проплака безпомощна. Борът изтътна. Въздухът завибрира.
Джеймс отстъпи и метна резачката зад себе си в ехиден възторг.
Набралите скорост зъбци раздраха шията и гърдите на Колин. Той умря усмихнат. Пръски от кръвта му обагриха ризата на неговия приятел. Той не усети нищо.
Смъртно нараненото дърво полегна в обятията на своите двама по-млади братя. Двата бука го обгърнаха с клоните си. Той им зашепна кротко.
Джеймс Харди продължаваше да се хили глупаво. Тепърва му предстоеше да разбере, че стореното от него е лишено от смисъл. Ако можеше да го осмисли. Ако имаше време…
Със стряскащ звук, с грохот — сякаш боен вик, двете млади дървета се стовариха, смазвайки под себе си останките на горящата барака, Хансен, мъкнещ Ейбрахам сред огъня и дима, и отломките от злото, намерило леговище в плесенясалите тъмни ъгли на постройката.
В предсмъртния си сън Чичо Хенри се сепна. За миг сякаш се усмихна. Раздвижи се механично с почти недоловими движения, напомнящи леки потръпвания. Влачейки тялото си с къси, леки конвулсии, инстинктивно се насочи към своето ложе в корените на огромния бор.
Грохотът на бараката изненада Харди. Изтръгна го от пелената зло, обвила съзнанието му. Едва сега той започна да вижда около себе си истински. Извърна се. Огънят отрази в очите му животинския страх, приклещил неговата душа.
Миг по-късно трупът на могъщия бор премаза своя убиец.
18.
Насълзените от взиране очи на Чарли първи забелязаха заревото на огъня.
Момчето се ококори и изненадано ахна.
Старата жена, следяща пътя пред себе си, го изгледа странно. Той не реагира, а остана загледан. Тя също погледна над отсрещните дървета. С всеки метър, изминат от гумите на пикапа, сиянието от огъня ставаше по-силно. Усещането за нещастие натежа във въздуха.
„Форд“-ът изскочи на полянката. Спирачките пискливо изскърцаха. Чарли би сметнал, че са объркали пътя, ако имаше такава възможност. Но нямаше. Пътят беше само един и от гледката, до която ги бе отвел, душата на момчето се сви. То изхвръкна като тапа и се затича към постройките. Погледна бегло дядовата си — тъмна. Нещо липсваше в контурите на периферното му зрение, но не се замисли — нямаше време — пламтящия огън отсреща го привличаше с гибелна сила. Момчето тръсна глава — не, не можеше там да е дядо му, вероятно е видял пожара и е тръгнал да търси помощ. Това, за определен период от време, беше последната му свързана мисъл. Напрежението му надделя над разума и мислите му се застрелкаха като къси несвързани идеи, каращи го да тича безцелно из руините.
Същата тази гледката върна тежестта на годините върху плещите на старата жена. Отминали бяха времената на добрите пожелания и благородното самозалъгване. Реалността я погълна и тя почти вкуси гибелта стелеща се наоколо.