Хорът на забравените гласове

— Какво искате да ме питате?

— Видях телефона на нощното шкафче до леглото на дъщеря ви. Дериват ли е, или е имала самостоятелен номер?

— Самостоятелен. Личен.

— Значи, когато Даниъл Кочоф й е звънял вечер, тя е вдигала слушалката, нали?

— Да, в своята стая. Нямаше дериват.

— С други думи, вие сте знаели, че я търси Дани, защото ви го е казвала тя.

— Не, понякога чувах телефона да звъни. Той наистина я търсеше.

— Искам да кажа, госпожо Верлорън, че вие никога не сте вдигали телефона и не сте разговаряли с Дани Кочоф, нали така?

— Точно така. Телефонът си беше неин.

— Значи, когато телефонът е звънял и тя е разговаряла с някого, вие всъщност не сте знаели кой се обажда и сте приемали това, което ви е казвала тя.

— Хм, да. Искате да кажете, че не я е търсил Дани, така ли?

— Още не съм сигурен. Обаче разговарях с Дани на Хаваите и той твърди, че престанал да се обажда на дъщеря ви много преди да я отвлекат. Имал ново гадже, нали разбирате. На Хаваите.

Тази информация бе посрещната с дълго мълчание. Накрая Бош заговори, за да запълни празнотата.

— Имате ли представа с кого може да е разговаряла, госпожо Верлорън?

След нова пауза Мюриъл Верлорън предложи неубедителен отговор:

— Сигурно с някоя от приятелките си.

— Възможно е. Сещате ли се за някой друг?

— Това не ми харесва — бързо отвърна тя. — Като че ли пак започвам да научавам разни неща.

— Съжалявам, госпожо Верлорън. Ще се опитам да не ви занимавам с това, ако не се налага. Но се боя, че сега се налага. Със съпруга си стигнахте ли до някакво заключение за бременността?

— Какво искате да кажете? Ние научихме за това много по-късно.

— Знам. Искам да кажа, как смятате, дали е било резултат от тайна връзка, или просто някой ден е допуснала грешка с някого, нали разбирате, някой, с когото всъщност не е имала връзка?

— Такова ли ви е мнението за дъщеря ми?

— Не, госпожо, не е такова. Просто ви задавам въпроси. Не искам да ви разстройвам, обаче искам да открия човека, който е убил Ребека. И трябва да знам абсолютно всичко.

— Така и не можахме да си го обясним — студено отвърна тя. — Нея вече я нямаше и решихме да не ровим в това. Оставихме всичко на полицията и просто се опитахме да запомним дъщеря си такава, каквато я познавахме и обичахме. Казахте, че имате дъщеря. Надявам се, че разбирате.

— Струва ми се, че разбирам. Благодаря за отговорите. Още един последен въпрос — без да настоявам. Бихте ли желали да разговаряте с репортер за дъщеря си и случая?

— Защо? И навремето не го направих. Не вярвам в публичното излагане на такива неща.

— Уважавам позицията ви. Но този път искам да го направите, защото може да ни помогне да подплашим пилето.

— Искате да кажете, че това може да накара убиеца да се разкрие, така ли?

— Точно така.

— Тогава нямам никакви колебания.

— Благодаря ви, госпожо Верлорън. Ще ви се обадя.