Добре пазени тайни
- Автор: Браун Сандра
- Язык: болгарский
- Переводчик: Райна Христова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Добре пазени тайни». Краткое содержание книги:
Докато пътуваше по магистралата със служебната кола в посока, противоположна на тази, в която живееше, Рийд ругаеше полугласно арматурното табло. Суграшицата замръзваше по предното стъкло, преди чистачките да могат да я изчистят. Караше бързо, твърде бързо, като се имаше предвид времето навън — пътят беше заледен като пързалка, — но той продължаваше да шофира.
Беше прекалено стар за това. Какво по дяволите правеше — задоволяваше сексуалните си фантазии? Не го беше правил съзнателно, откакто той и Джуниър като юноши тичаха подир момичетата. Не си спомняше напоследък фантазията му да е била толкова жива.
Забравяйки напълно коя е Алекс, той си представи как ръцете му разтварят белия й халат и намират под него нежната, мека, гладка кожа, твърдите розови зърна на гърдите й. Бедрата й вероятно са гладки.
Ругаейки, той присви за миг очи. Тя не беше просто някаква жена, осемнадесет години по-млада от него. Тя е дъщеря на Селина, а той — достатъчно стар, за да бъде неин баща, за Бога! Не беше, но би могъл. Много добре знаеше, че би могъл. Осъзнавайки това, Рийд се почувства неловко, но това не потисна възбудата му.
Спря колата на безлюдния паркинг, угаси двигателя и изкачи стъпалата до входната врата. Опита се да я отвори и когато разбра, че е заключена, започна да удря с юмруци по нея.
Най-накрая една жена с много тесни рамене отвори вратата. Облечена бе в дълъг бял атлазен халат, който би изглеждал като булчинска рокля, ако не беше цигарата, увиснала в единия ъгъл на устата й. В ръцете си държеше котка с оранжево-кафява козина. Галеше я с лениво движение на ръката. Жената и котката го гледаха втренчено.
— Какво правиш тук, по дяволите? — попита тя.
— Защо повечето от мъжете идват тук, Нора Гейл? — отвърна грубо.
Мина покрай нея и влезе вътре. Ако някой друг беше направил това, тя щеше да го застреля между веждите с пистолета, който държеше скрит в колана с жартиери и който винаги носеше.
— Явно не си забелязал, но бизнесът не вървеше тази вечер и затворихме рано.
— Откога това е от значение за теб и мен?
— Откакто започна да се възползваш от това. Както сега.
— Тази вечер няма да се целуваме — каза той, вече на последното стъпало пред прага на нейната стая. — Не искам да говорим, нито да бъда забавляван. Просто искам да те чукам, съгласна ли си?
Жената подпря ръка на хълбока си и се провикна саркастично след него:
— Може ли първо да изведа котката навън?
Алекс беше още будна, когато телефонът звънна. Въпреки това се стресна. Без да светва нощната лампа, напипа телефонната слушалка в тъмното и я доближи до ухото си.
— Ало — каза с дрезгав глас, понеже беше плакала до късно. — Ало.
— Здравейте, госпожице Гейдър.
Сърцето й започна да тупти силно от вълнение, но каза сърдито:
— Пак ли сте вие? Надявам се, че сте готов да говорите, щом като ме будите по това време.
Беше научила от Грег, че неподатливите свидетели решават да говорят по-бързо, когато им се покаже, че онова, което имат да кажат, не е толкова важно.
— Не ми се сърдете, млада госпожице. Аз знам нещо, което ви интересува. Лошо нещо.
— Какво например?
— Кой уби майка ви.
Алекс се опита да нормализира дишането си.
— Мисля, че блъфирате.
— Не.
— Тогава ми кажете. Кой с той?
— За глупак ли ме смятате? Мислите ли, че Рийд не подслушва телефона ви?
— Гледал сте прекалено много филми — каза му тя, но въпреки това гласът му остана подозрителен.
— Знаете ли къде се намира бар „Последен шанс“?
— Ще го намеря.
— Елате утре вечер там в шест.
— Как ще ви позная?
— Аз ви познавам.
Преди да успее да каже още нещо, той затвори.
Алекс седна на ръба на леглото за момент и се загледа в тъмнината. Спомни си предупреждението на Рийд да бъде предпазлива. Извика във въображението си всички възможни неща, които можеха да се случат на една жена, когато е сама. Лежеше по гръб, дланите й се бяха изпотили и не можеше да заспи.
Глава XIII
— Никога няма да се досетите какво е намислила този път.
Шерифът на Пърсел повдигна чашата с горещо кафе към устните си и отпи от нея. Изгори си езика, но не обърна внимание на това. Имаше нужда от кофеин.
— За кого говорите? — попита заместника си, изправен до вратата на кабинета с тъпа усмивка, която го нервираше. Поначало не обичаше недомлъвките, а тази сутрин съвсем не беше в настроение.