Тези луди, луди глезли
- Автор: Сайкс Плам
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ивайла Божанова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Тези луди, луди глезли». Краткое содержание книги:
Защо възторжени двойки изпитват нечестната потребност да тероризират самотни момичета като мен? Намирам го за страшно себично. В следващия миг Кристъл ме попита:
— Кога е сватбата ти?
В продължение на няколко секунди останах загледана в нея. Това бе един от най-унизителните моменти в живота ми дотогава. Налагаше се да съобщя на публично място на някого, че съм останала без годеник. Мина известно време преди да отговоря, мина всъщност толкова дълго време, че Кристъл и Били придобиха притеснен вид, а кученцето се разлая. Най-накрая промълвих:
— Няма да се състои.
Мълчание. Никой не знае какво да каже, когато е узнал за такава огромна по размер трагедия, и то по средата на деня в „Пастис“ — заведение, където клиентелата е привикнала да получава единствено удоволствия.
— Яко! — възкликна Кристъл и в следващия момент устните й оформиха голямо О.
— Да, яко — съгласи се Били.
В Ню Йорк дори мъже, за които се предполага, че не са обратни, са започнали да употребяват „Яко!“, за да не изостават от приятелките си. Смотолевиха някакви прибързани извинения и си тръгнаха.
Никой не желаеше да е до провалил се в романтично отношение човек като moi от страх състоянието ми да не е заразно. Навсякъде из Ню Йорк витаеше любовта, но аз не получавах и частица от нея. Чувствах се както някога на разпродажбата на летните чанти на „Гучи“: всички се разпродадоха за девет минути. Записах се в списъка на чакащите с надеждата нещо да се промени, ала така и не се сдобих с такава чанта просто защото нямаше достатъчно бройки. По същия начин и леещата се наоколо любов се оказа недостатъчна.
На път към сестрите Ванди имах горе-долу самочувствието на Челси Клинтън, преди да разбере за възможността къдрава по рождение коса да се изправя. Според уверенията на Джули никоя на обяда нямало да бъде придружена от симпатичен съпруг или гадже. Близначките живееха в преобразуван гимнастически салон чак на Мълбери Стрийт. Изтегнали се върху големи възглавници, разпръснати по пода, всички гости пиеха антиоксидантен чай. Вероника и Вайълет Вандонбилт бяха облечени в шити по поръчка сака с щампован на гърба надпис: „СВЕТЪТ Е НАШ. ВИЕ ПРОСТО ГО ОБИТАВАТЕ“. Виждайки ни, и двете възкликнаха в хор:
— Ооо… Толкова ни е жал за теб. Когато узнахме, се наложи да извикаме извънредно нашия акупунктурист.
Изведнъж гостите започнаха да разпитват Джули защо сестрите ме съжаляват толкова и преди да се усетя, всички ме прегръщаха, за да ме утешат. Джули ме отведе до поставена малко встрани възглавница.
— И през ум да не ти минава да използваш услугите на техния акупунктурист — просъска Джули. — Господи, защо се държат така мило? Почти не те познават, а вече ти предлагат услуги.
Близначките Ванди дойдоха да седнат при нас. Джули се усмихна широко и ги попита с какво се занимават в момента.
— Ще отворя нов голям гимнастически салон с минерални вани в центъра на града — сподели Вероника.
— А аз ще купя бижутерски магазин на Елизабет Стрийт — добави Вайълет.
— Чудесно — усмихна се Джули. — Много щедро от страна на татко Ванди. Много ти е хубава гривната — смени Джули темата и грабна Вероника за китката.
Върху плочката на златната гривна на Вероника имаше гравирано 622.
— И Джон има такава — изгука Вероника. — Това е номерът на апартамента ни за медения месец в хотел „Киприани“ във Венеция.
Дори чувствителни и мили момичета като близначките Ванди ми напомняха, че не съм ходила на меден месец и едва ли някога щях да отида. Избърсах появила се в окото ми сълза.
— О, мила, недей. Ела да те прегърнем — възкликнаха близначките едновременно.
Не издържах повече. Изведнъж ме заболя цялото тяло — включително и ноктите на ръцете, все едно кървяха. Господ да благослови Джули: извини ни набързо, отведе ме при колата и скоро се озовахме в безопасност в апартамента й. Нещата започваха да стават сериозни, дадох си сметка аз. Нуждаех се от заместител на годеника си, иначе животът ми в Манхатън заплашваше да стане непоносим и щеше да се наложи да се преместя на чуждоземно място като например Бруклин.
На следващия ден се върнах в своя апартамент. На телефонния секретар имаше едно-единствено съобщение; беше от мама. „Всички знаем. Сигурна ли си, че сватбата няма да се състои? За мен в селцето е много неловко да отменям втори път резервацията на замъка, така че не би ли могла все пак да се омъжиш? Добре. Поддържаме връзка.“
Жилището ми се стори страшно самотно, никой не ми звънеше по телефона, никакви покани за събирания не пристигаха по куриер. Както подозирах сега, когато вече нямах годеник, секна и потокът от безплатни дрехи на дизайнери, опитващи се да пробият на пазара. Разхождах се безцелно из апартамента по нощница (сама по себе си от високо качество) и се тормозех как щях да спазя крайния срок за предаването на интервюто. От редакцията искаха материала, а единственото, което успявах да върша ефективно, бе да стоя в кабинета си и да се чувствам окаяна. В царящата наоколо плътна тишина започнах да се чувствам сродна по душа с тъжните момичета, собственички на дивиди устройство.