Тези луди, луди глезли

За съжаление така и не видях интериора, защото припаднах на прага. Оказа се за добро, защото камериерките разполагали с време да сменят с виолетки всички бледорозови „годежни“ рози, преди да успея да ги видя.

— Дюре, тук сме, защото годежът се развали — шепнеше Джули гневно, когато дойдох на себе си.

— О, какво значи да се „развали“ годеж? — попита Дюре.

— Означава, че няма да има сватба — въздъхнах.

— А, значи сте стара мома? — уточни той.

— Oui — отвърнах тъжно.

През следващите десет минути изразходвах цяла кутия книжни салфетки „Версаче“ на Джули, независимо от прелестния вид на апартамента ни. Огромната гостна с балкон гледаше към площад „Вандом“. На балкона се излизаше и от двете спални, всяка със самостоятелна баня, натъпкана със сапуни, шампоани и гелове, всичките с логото на „Риц“. При обикновени обстоятелства щяха да ме развеселят, но в този ден блясъкът на аксесоарите за баня ме остави напълно безразлична.

Негативната настройка на ума има твърде неприятна страна: никога не знаеш кога ще те завладее нов пристъп на мрачни мисли; те са така непредвидими, както и бившите гаджета. В един момент се чувстваш щастлива все едно си рап звезда на сцената пред многобройна публика, а в следващия ставаш мрачна, сякаш си попаднала в безвкусно обзаведеното фоайе на кулата „Тръмп“. Явно съвсем не съм била на себе си, за да си въобразя, че идването в Париж ще промени нещата. Прекарвах дните си, влачейки се унило след Джули, която безспирно обхождаше магазините. Веднъж си купи пръстен с диамант за 332 000 долара, защото чула, че Роман Полански дал на красивата си съпруга французойка същия модел. Тя така и никога не го сложи, защото застраховката му важеше само ако се намира в сейф.

„Риц“ ме потискаше повече от някои от най-безвкусните дрехи на Лора Буш. Дюре се правеше, че не ме забелязва; камериерките ме гледаха съчувствено даже след като им раздадох бакшиши от по петдесет евро, които заех от портфейла на Джули. Наоколо нямаше и следа от евентуален съпруг, а по мое убеждение усещането ми за неадекватност щеше да изчезне моментално, ако се сдобия с такъв. (Бях си втълпила, че ще е tres излагащо да се върна в Ню Йорк без годеник.) В ума ми се въртяха все едни и същи трагични мисли: защо някой би се оженил за мен? Не съм кой знае каква красавица (любезните хора само се преструваха, че съм такава), а единствените гаджета, които бях имала, са излизали с мен само защото са ме съжалявали. Никога повече няма да седна на кръглата маса в „Да Силвано“; по-добре направо да забравя специалитета на главния готвач — макарони с трюфели — в „Киприани“, който предлагат само на избрани посетители; веднага ще ми отнемат платинената карта за „Бергдорф“, щом бордът на директорите узнае какво ме е сполетяло; когато видят докъде е напреднала раздялорексията ми, модните дизайнери тутакси ще престанат да ми изпращат дрехи за временно ползване; и никога вече няма да съм гледала филм преди другите, защото няма да има вече покани за премиерни прожекции.