Тези луди, луди глезли
- Автор: Сайкс Плам
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ивайла Божанова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Тези луди, луди глезли». Краткое содержание книги:
Не можех да излизам и с Джули. На третата сутрин от престоя ни тя зърна единствения ЕС наоколо — Тод Бринтън II, двадесет и седем годишния наследник на замразени храни „Бринтън“. Беше безупречно облечен в униформата на европейските богаташки деца: изгладена бяла риза, златни бутонели, джинси и спортни обувки. Според Джули сексапилът му идваше от факта, че прилича на италиански автомобилен състезател, а беше американец по рождение. Почти не я виждах, откакто се запознаха.
— Ами Чарли? — попитах аз една вечер.
Беше късно и пиехме коктейли в ъглово сепаре в бар „Хемингуей“.
— Толкова е сладък! — въздъхна тя. — Обажда ми се през цялото време. Направо ме обожава. Може да отскочи насам. Притеснява се за теб… Не ме гледай така! Няма нищо лошо да имаш две гаджета. Психоаналитикът ми го намира за добре, защото така нито един от двамата не се превръща в идея фикс за мен.
От ден на ден се поболявах все повече. Позлатените кътчета на този дворец за хора, които си плащат, ме караше да се чувствам зле. Всичко наоколо загатваше за Смъртта: жените, закусващи в трапезарията, щедро украсена с огледала, бяха претърпели толкова пластични операции, че приличаха на балсамирани; ваната в банята ми беше толкова огромна, че се страхувах да не се удавя. Да не говорим за хавлиите — щом зървах някоя от тези пухкави, красиви дрехи, с избродирани със злато думи: „РИЦ, Париж“ неизменно си мислех колко шик би било да ме намерят мъртва в една от тях. Нещата явно бяха трагични, искам да кажа — имаше времена, когато една великолепна хавлия за баня бе в състояние да ме накара да загубя ума и дума от щастие. Спомням си как за първи път облякох една бледосива хавлия на „Четирите сезона“ на Хавайските острови. Обзелото ме блаженство стана причина за един от изключително редките случаи, когато взех кокаин.
Всичко ясно подсказваше: предстоеше ми да умра, загърната в хавлия на „Риц“. Единствено тази мисъл ме развеселяваше от дни. Щях да се самоубия в tres бляскава обстановка. Най-после разбрах напълно цялата идея на „Ромео и Жулиета“: по-добре да умреш, отколкото да живееш с болката на разбито сърце. На следващия ден попитах Джули как се е самоубила дъщерята на сестрата на Мъфи.
— С хероин — отвърна Джули. Представа нямах къде се продава хероин в Париж. — Защо питаш? Да не си настроена самоубийствено?
— Не! Днес съм много по-добре — уверих я аз. Отговаряше донякъде на истината, защото сега, вече решила да умра, животът отново ми се струваше примамлив.
— Не разбирам защо тези хлапета просто не го правят, като вземат свръхдоза хапчета за главоболие „Адвил“ — продължи да разсъждава Джули. — Много по-лесно е, отколкото да се дрогираш.
„Адвил“? Можеш да се отровиш с „Адвил“? Имах цяло шишенце горе. Зачудих се колко хапчета са необходими.
— Ами повече от две таблетки сигурно е свръхдоза — предположи Джули.
Беше ужасно да си представиш, че три от тези малки хапчета могат да те убият. Възнамерявах да глътна осем, за да съм сигурна. Господи, защо не се самоубиват повече хора, щом решението помага да намалиш стресовото си състояние?
— Ще дойдеш ли с мен в „Ермес“ днес следобед? — продължи Джули.
— Нали вчера пазарува там — напомних й. — Не мислиш ли да понамалиш малко темпото? Започва да ти става навик.
След като нямаше да ме има повече на този свят, не беше зле да дам някои полезни съвети на Джули за в бъдеще.
— Поне не съм пристрастена както е Джолийн към „Хари Уинстън“ — защити се Джули. — Наистина го е закъсала. Е, идваш ли, или не?
— Предпочитам да отида в Лувъра — невинно отговорих. — Не се притеснявай за мен.
Джули излезе, а аз се върнах в спалнята. Нямаше да пристъпя веднага към самоубийството. Предстоеше ми да се погрижа за доста неща преди това, като например:
1. дрехата, в която ще ме открият
2. предсмъртната ми бележка
3. завещанието ми,
Но се надявах да успея с всичко и да съм мъртва, докато Джули се върне. Разчитах след „Ермес“ да отиде направо на среща с Тод и двамата да купонясват цяла нощ. Тя рядко се прибираше преди шест сутринта.
Позвъних на рум сървис и поръчах двоен коктейл „Мимоза“ и гъши пастет. Някои неща от живота ще ми липсват, като например обслужването по стаите в хотел „Риц“ — откликват светкавично (още не бях затворила телефона и коктейлът се появи); или бутончето до ваната с надпис „камериерка“ — трябва ли ти нещо спешно, като допълнителни соли за вана или cafe creme, достатъчно е да го натиснеш.
Сега най-после разбрах защо обожавам онова стихотворение на Силвия Плат, в което твърди, че да умреш е изкуство, подобно на всяко друго действие. Написах си предсмъртната бележка върху изящната хартия, която предлага хотел „Риц“. Щеше да е съвсем в стила на Вирджиния Улф: трагично, но интелигентно. Написала е най-хубавото предсмъртно писмо на света — без никакво самосъжаление, изключително храбро — и е дало страхотен резултат, искам да кажа: всички я смятат за гений, нали? Започнах да пиша. Възнамерявах да съм кратка.