Рейн-сан: Реквием за един убиец

Разгледах снимките. До една бяха от публични източници: албума на випуска му в „Станфорд“, служебни автобиографии, няколко изрезки от вестници. Беше рус, с кръгло лице, квадратни очила без рамки и несигурна усмивка, която се уравновесяваше от решителността на погледа му. Нямаше снимки със скрита камера. Очевидно Хилгър не се е доближавал до него. Домашният адрес беше на улица „Кристофър“, служебният — на Йист Бейшор Роуд, и двете места бяха в Пало Алто. Никога не бях ходил там, но бях чувал за града, разбира се: рожденото място на „Хюлет Пакард“ както и други технологични гиганти, седалището на университета „Станфорд“. Някога е бил задрямало малко градче с кайсиеви горички, а сега беше един от световните центрове на високите технологии, сърцето на самата Силиконова долина.

На международното летище на Лос Анджелис наех мерцедес Е500 с навигационна система. С всичките допълнителни километри, които щях да измина, колата щеше да ми излезе около две хиляди долара, но си струваше. Не знаех колко трябва да дебна и да се спотайвам, за да се доближа до Яник, но Пало Алто беше богат град и очаквах процентът мерцедеси и беемвета да е висок. За местните жители и местната полиция автомобил за шейсет хиляди долара, паркиран на тротоара, щеше да изглежда по-малко подозрителен от буик.

Отбих се в магазин за спортни стоки, където си купих 7,5-сантиметров сгъваем нож „Бенчмейд“. Изхвърлянето на такива качествени ножове всеки път при качване на самолет определено беше скъп навик, но пък къде по-лошо беше да нямаш нищо остро подръка, когато ти потрябва. След това влязох в магазин на ATT и си купих айфон на „Епъл“. Мобилният, който използвах, за да се свържа с Докс, вече беше компрометиран, разбира се, и затова имах нужда от нов стерилен апарат. Айфонът имаше огромен екран, което го правеше удобен за достъп до интернет — нямаше толкова много функции като лаптоп наистина, но беше много по-удобен за носене и винаги свързан с мрежата.

Поех по магистрала 5 с включена навигация за магистрала 72, като се движех със скорост близка до пределно разрешената — 115 километра в час, за да не си изпрося глоба, но и достатъчно над лимита, за да изглеждам като всички. Подминаха ме много коли, които караха с над 130 километра и аз им благодарих наум, че привличат вниманието на патрулиращите пътни полицаи, а на техния фон аз изглеждам напълно безинтересен.

Припомних си кой съм и какво правя тук, легендата, която смятах да използвам, ако някой ме попита нещо — съсед, хотелски администратор, полицай. Американските шпиони го наричат работа под прикритие. Ставаше въпрос за фиктивните причини, с които трябва да си готов, ако те хванат да вършиш нещо, което не бива. Трябва да се действа доста интуитивно, всеки, който е имал извънбрачна връзка, ще ви го каже. Когато на тайната ти любовна среща по обяд в любимия ти закътан ресторант неочаквано се появи някой колега и извика: „Джим! Каква изненада да те видя тук! А коя е прекрасната ти придружителка?“, най-добре е да имаш предварително измислено обяснение, иначе отговорът ти ще бъде вечното бавно самоубийство под формата на мънкане или нещо като „Не е каквото изглежда“, или „Мога да обясня“ — и двете са универсални признания за вина.