Рейн-сан: Реквием за един убиец
- Автор: Эйслер Барри
- Серия: Джон Рейн (John Rain) #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Елена Кодинова
- Жанр: Боевики
Электронная книга - «Рейн-сан: Реквием за един убиец». Краткое содержание книги:
Но точно тогава получава съобщение от бившия агент на ЦРУ Джим Хилгър: „Пленили сме приятеля ти Докс. Прави каквото ти се казва, иначе бившият морски пехотинец ще умре.“
Рейн не е сигурен, че Хилгър няма да убие Докс, след като изпълни поръчките му. И дали всичко не е капан за самия него?
От измамно спокойните плажове на Бали, през булевардите на Париж до градските каньони на Силиконовата долина и Ню Йорк Рейн трябва да се бори с възрастта си, враговете си и най-вече с убиеца вътре в себе си — битка, от която дори самият той не е сигурен, че ще излезе невредим.
На теория е лесно, но когато трябва да се направи в реалния живот по ефективен начин — тогава става трудно. Изисква се въображение, актьорски талант и опит. За мен тактическите ходове се бяха превърнали във втора природа. Представих си кой съм: Таро Ямада, наскоро разведен, давещ болката от раздялата в пътешествие по американския западен бряг. Фотоапаратът, който носех, щеше да подкрепи легендата и затова се погрижих да направя няколко снимки на красиви гледки по пътя. Тази самоличност бях използвал и преди и добре бях усвоил подробностите, включително името на бившата ми съпруга, на порасналата ни дъщеря, адреса на апартамента ни в Токио, на офиса, в който работех като мениджър на един от големите концерни за електроника. Тези данни не бяха истински, но нямаше и нужда. Мнението на американците за днешна Япония беше като за страна на спокойни хора, произвеждащи луксозни стоки, снимащи непрекъснато, учтиви, преуспели, почтителни, добронамерени към американската война против тероризма. Нищо във външността и поведението ми не би предизвикало подозрения. Напоследък цялото внимание бе насочено към мургавите брадати типове на име Абдула, въпреки протестите на обществото, което не одобряваше подобен стереотипен подход. Дори някой да реши да провери информацията от моята легенда, Япония и японският език бяха толкова обтекаеми и прибулени, че с времето щяха да объркат всички, освен ако не са изключителни експерти или изключителни ентусиасти.
Ако имах време, щях да поема по Тихоокеанската крайбрежна магистрала, нещо, което винаги съм искал да направя. Но нямах, затова се наложи да изтърпя доста по-монотонен маршрут. Преминавах през огромни равни полета, стърнища, изпепелени от пожари, почти километър и половина дълъг кален участък, стъпкан от копитата на хиляди крави.
Едно място ме порази особено много: язовирът „Сан Луис“, на запад от магистрала 5 по виещ се участък на шосе 152. Внезапно появилата се сред меките нагънати хълмове и мрачните чворести дървета водна повърхност ме стресна. Карах километри наред покрай язовира и го гледах как се е ширнал вляво от мен, очарован от това невероятно море във вътрешността на континента. Когато стигнах до края му и 152-ро шосе започна да се отклонява от него, спрях и изминах стоте метра до водата. Под краката ми скърцаше чакъл. Няколко коли просвистяха зад мен и ме подминаха, но иначе районът беше напълно тих и спокоен.
Водата се намираше в басейн с вълнисти стени, простиращ се на километри площ. Въпреки че следобедното слънце напичаше, на брега беше студено и в чукарите свиреше остър вятър. Стените на язовирната чаша бяха прорязани от хоризонтални бразди, графити от природата, изрисувани от хилядолетния натиск на водата и вятъра. Стоях и гледах, скрит от шосето и от всичко зад мен.
— Не знам кой е — казах на глас след няколко минути. — Но или той, или приятелят ми. Нямам избор. Не ти харесва? А ти какво би направил? Би оставил Докс да умре?
Изчаках. Но разбира се, отговор не последва. Край мен бяха само ярките слънчеви лъчи и режещият вятър.
— Защо изобщо питам? — продължих и поклатих глава. — Ти не си тук. Никога не си. — Обърнах се и се върнах на шосето.
Пристигнах в Пало Алто малко преди четири часа. Първото, което направих, беше да отида в оръжеен магазин близо до „Маунтин Вю“, където си купих пухено яке с качулка и кожени ръкавици. Според бордния компютър на мерцедеса навън беше 12 градуса, така че пухенката беше малко прекалена. Но обемът й щеше да скрие фигурата ми, а качулката — лицето. Ръкавиците щяха да ми трябват по-късно.
След това отидох до къщата на Яник. „Кристофър“ беше тясна, дълга, стръмна задънена улица, обградена от масивни нови къщи като палати със също толкова големи дворове със забележителни гледки към хълмовете на Пало Алто. Не видях никого наоколо, но се радвах, че карах мерцедес. Много добре се вписваше в квартала.
Къщата беше близо до подножието на хълма. Беше по-стара от останалите, двуетажна сграда, облицована с боядисани в бяло дъски и със слънчеви батерии на покрива. Не се виждаха коли на алеята. Може би нямаше никой вкъщи, а може би возилата бяха в гаража. Нямаше как да разбера в този момент. Беше делничен ден и се предполагаше, че Яник е в офиса си.