Рейн-сан: Реквием за един убиец
- Автор: Эйслер Барри
- Серия: Джон Рейн (John Rain) #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Елена Кодинова
- Жанр: Боевики
Электронная книга - «Рейн-сан: Реквием за един убиец». Краткое содержание книги:
Но точно тогава получава съобщение от бившия агент на ЦРУ Джим Хилгър: „Пленили сме приятеля ти Докс. Прави каквото ти се казва, иначе бившият морски пехотинец ще умре.“
Рейн не е сигурен, че Хилгър няма да убие Докс, след като изпълни поръчките му. И дали всичко не е капан за самия него?
От измамно спокойните плажове на Бали, през булевардите на Париж до градските каньони на Силиконовата долина и Ню Йорк Рейн трябва да се бори с възрастта си, враговете си и най-вече с убиеца вътре в себе си — битка, от която дори самият той не е сигурен, че ще излезе невредим.
Минах бавно покрай къщата и се огледах за място, където мога да заема позиция. От дясната страна на улицата, на около петдесетина метра от дома имаше чакълена отбивка. Бих могъл да изчакам там и да го видя кога се прибира или излиза, но това място ми даваше само възможност за наблюдение, не и за действие. Още по-лошо, ако паркирах там, Яник щеше да мине точно покрай шофьорското място на колата, ми. И дори да нямаше никакво отношение към личната си сигурност, както твърдеше Хилгър, бе възможно да види лицето ми, а непременно щеше да забележи мерцедеса.
Отидох в края на улицата. „Кристофър“ свършваше до „Старият мелничарски път“, тясна и тиха асфалтова уличка, успоредна на четирилентовата магистрала „Мелничарски път“. Реших, че „старата“ версия е служела на местните обитатели, преди градът да нарасне, малката уличка да стане недостатъчна и да възникне нуждата от нещо по-голямо и бързо на нейно място. Завих наляво по „Старият мелничарски път“ и поех бавно на север. Стотина метра нагоре, на юг от друга малка уличка, наречена „Гърт“, имаше черна отбивка. Направих обратен завой на нея и спрях с лице към „Кристофър“. Огледах се и реших, че мястото ми харесва. Не бях пред къщата, никой нямаше да ми обърне никакво внимание. А и имах добър изглед към „Кристофър“ там, където се сливаше със „Старият мелничарски път“. Нямаше как Яник да пристигне или да тръгне, без да го видя, а същевременно бях достатъчно далеч и беше малко вероятно той да ме види, но дори и да ме види — нямаше да му направя впечатление.
По „Мелничарски път“ се зададоха група велосипедисти, които ме подминаха. Всички бяха с каски, в ярки и лъскави велосипедни екипи и ми се струваше, че всяко от превозните им средства струва хиляди долари. Напомниха ми за туристическите клубове в Япония, чиито членове не биха и помислили дори за разходка по нисък тревист хълм без планинарски обувки, бастуни и толкова екипировка на фирма „Норт Фейс“, че всеки професионален алпинист би се изчервил. Разбирах защо колоезденето е толкова популярно тук. Времето беше прекрасно през по-голямата част от годината, въпреки че сега беше малко мрачно, а и хълмовете бяха много красиви.
Чувствах умора, но имаше само час до залез-слънце и исках да разузная още малко преди да се стъмни.
Вкарах служебния адрес на Яник в навигационната система и поех нататък, за да проуча вероятния му всекидневен маршрут. Беше доста директен: по-голямата част от него минаваше право на север по „Мелничарски път“, общо осем километра. Никъде нямаше пусти участъци. Точно обратното, навсякъде имаше натоварен трафик. Магистралата имаше четири ленти за автомобили, няколко километра велосипедни алеи, тротоари и пъстра смесица от офис сгради, които на север преминаваха в жилищни квартали. Лесно щях да го проследя в натовареното движение, но освен ако не се отклонеше и не спреше на някое затънтено място, не виждах никаква възможност за действие.
„Ийст Бейшор“ се оказа локална алея, успоредна на шосе 101, една от основните пътни артерии, свързващи Залива и южна Калифорния. Паркирах в една нейна пряка на име „Ембаркадеро“, срещу китайския ресторант „Мин“. Наречете ме параноик, дори ще го приема за комплимент, но не исках по никакъв начин колата, която карах, или регистрационният й номер да се мяркат около офиса на Яник, независимо дали щеше да ги запечата окото на някой служител или наблюдателна камера, или и двете.
Сложих си пухенката, нахлупих качулката и слязох от колата. По най-бързия начин влязох в роля. Започнах да мисля на японски и си припомних, че отново съм Ямада, като промених някои подробности за героя, за да отговарят на настоящата ситуация. Този път работодателите ми от „Мацушита Електроник Индъстриъл“ в Осака ме местеха в Силиконовата долина, бях пристигнал в града, за да си намеря жилище и да се погрижа за училището на детето, и изобщо да подготвя пристигането на семейството си. Имах визитка, която можех да дам, в случай че някой ми я поиска, на нея имаше мой телефонен номер, който продължавах да държа в Япония и на който отговаряше телефонен секретар на неразбираем японски. След преместването на жена ми ще й трябва офис, в който да работи като преводач на свободна практика. „Това място ми изглежда добро, толкова е близо до магистралата… какви компании се помещават тук?“ Не беше много студено, затова изглеждах донякъде странно с пухенката, но американците са толерантни към чужденците и техните особености. Вижте с колко много обиди във филма „Борат“ са се примирили.
Офис сградата на Яник се намираше три постройки по-надолу на „Ийст Бейшор“, от дясната страна на улицата. Минах покрай алеята за коли и забелязах, че се споделя от няколко офис сгради, всяка от които беше незабележителна двуетажна кутийка от стъкло и бетон. От размера на постройките заключих, че Яник държи помещенията под наем. Или това, или „Деус Екс Текнолоджис“ беше много по-голяма компания, отколкото можеше да се предположи по уебсайта й. Не ми харесваха всичките тези прозорци. Ако Хилгър искаше да ме убие, можеше да настани снайперист в някоя от сградите, знаейки, че ще се появя край тях, докато проследявам Яник. Или пък някой може да ме снима оттам, да натрупа доказателства за вината ми и след това да ме изнудва с тях. Но нямах избор. Продължих да вървя, а по гърба ми полазиха тръпки, предизвикани от чувството за беззащитност пред всичките тези зловещи прозорци.