Рейн-сан: Реквием за един убиец
- Автор: Эйслер Барри
- Серия: Джон Рейн (John Rain) #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Елена Кодинова
- Жанр: Боевики
Электронная книга - «Рейн-сан: Реквием за един убиец». Краткое содержание книги:
Но точно тогава получава съобщение от бившия агент на ЦРУ Джим Хилгър: „Пленили сме приятеля ти Докс. Прави каквото ти се казва, иначе бившият морски пехотинец ще умре.“
Рейн не е сигурен, че Хилгър няма да убие Докс, след като изпълни поръчките му. И дали всичко не е капан за самия него?
От измамно спокойните плажове на Бали, през булевардите на Париж до градските каньони на Силиконовата долина и Ню Йорк Рейн трябва да се бори с възрастта си, враговете си и най-вече с убиеца вътре в себе си — битка, от която дори самият той не е сигурен, че ще излезе невредим.
Минах през паркинга, търсех колата на Яник, която според досието на Хилгър беше черно волво S80. Не я видях. Зачудих се дали не е излязъл на среща. Или си е тръгнал по-рано и съм го пропуснал. Или пък беше някъде в командировка. От опит знаех, че всеки предвидим модел на поведение, който прехвърляш по време на анализа, отива по дяволите в мига, в който започнеш операцията. Въображението идва на мястото на планирането, а умението за импровизация е единствената контрамярка.
Мина ми през ума да му се обадя от уличен телефон, но идеята не ми хареса. Щях да получа по-достоверна информация къде е и дори дали е в града точно в момента, но щеше да се наложи да разказвам на него или на някой друг история и да оставям още една потенциална улика срещу себе си. Реших да изчакам, докато такова обаждане стане неизбежно.
Поех към сградата на Яник. Когато се приближих до входа, видях, че прозорците до вратата са покрити с материал, който отразява светлината. На стъклото имаше залепен знак. Бях далеч, за да го прочета, но имах усещането, че предупреждава за наличие на видеонаблюдение. По-разумно беше да има охранителна камера там, а не на паркинга. Естествено, че биха искали да опазят сградата и каквото има в нея, а не им пукаше за колите на служителите.
Обърнах се и се отдалечих, замислен дълбоко. Ако имаше камера, нямаше как да се приближа до него пред сградата. Оставаше ми паркингът. Проблемът беше, че смъртта му трябваше да изглежда естествена, затова имах нужда от някакъв временен контрол над околната среда. Ако от мен се изискваше просто да се приближа към Яник и да го застрелям, това можех да свърша почти навсякъде, като единствената ми грижа щеше да е как да избягам. Но щяха да ми трябват и няколко минути насаме с него. А паркингът не беше най-подходящото място за това.
Продължих да вървя. Небето притъмняваше, а нямаше още пет часът. По това време на годината почти никой не се тръгваше от работа преди да падне мрак. В тъмното бих могъл да го завлека зад колата, зависи къде беше паркирал. Но освен ако не беше много късно и паркингът — напълно пуст, имаше доста голяма вероятност човекът, паркирал до нас, да реши точно в този момент да се прибира вкъщи. А дори и най-разсеяните стават по-предпазливи на паркинг вечерно време. Бих могъл да се справя с Яник, но ако имаше и други хора край нас по това време, те със сигурност щяха да са нащрек, което никак не беше в моя полза.
Сутринта обещаваше точно противоположен набор от рискове и предимства. От една страна, хората, пристигащи на работа, са потънали в мисли за сутрешните срещи, задачите за деня, съобщенията, които ги очакват. Паркингите не крият никакви опасности по това време, така че никой не обръща внимание какво се случва там. Но освен ако Яник не дойдеше много рано на работа, трудно бих могъл да разчитам да остана насаме с него, както ми беше необходимо. Пък и трябваше да мисля за всичките тези прозорци на сградите… дори и да не бях заплашен от вероятността човек на Хилгър да ме дебне зад някой от тях. Само един да гледа навън през стъклото към паркинга в неподходящия момент, щяхме да имаме свидетел на напълно неестествената смърт на Яник. С Хилгър не бяхме обсъдили какво ще се случи, ако успея да убия Яник, но по начин, който е пълен провал. Няма значение. Не исках да поемам никакви рискове.
Повървях още около километър и половина надолу по „Ийст Бейшор“, за да почувствам мястото, неговия ритъм и ритуали, какво се сливаше с обстановката и какво би се отличавало, дори и леко. Струваше ми се, че районът е преходен — офис сгради в южния край, нов магазин на ИКЕА и мол в срещуположния, парк за каравани и дългосрочни складове между тях. Тук не беше никакъв проблем да се слееш с околната среда. Но беше трудно да се получи достъп и да се установи контрол.
Почудих се дали да не се дегизирам, за да проникна в сградата на Яник. Може вътре да намеря някакво удобно място — стая за отдих, фитнес, гардеробна. Някъде, където Яник няма да е нащрек и ще мога да остана с него достатъчно дълго, за да направя всичко както трябва. Не ми се искаше обаче да създавам връзка между себе си и мястото, където той работеше, особено ако щеше да умре там.