Спиращият войната

Изведнъж двамата мъже избухнаха в смях. По-едрият тупна няколко пъти по масата с ръка и птицата изграчи.

— Съжалявам, принцесо — каза Дент — по-слабият — и поклати глава. — Просто наемнически хумор.

— Убиваме понякога, но не сме наемни убийци — рече Тонк Фах. — Това е работа на асасините.

— Асасините! — Дент вдигна пръст. — Виж, тях ги уважават. Защо според вас? Те са просто наемници с малко по-засукани имена.

Вивена примига и се помъчи да възвърне самообладанието си.

— Не сте тук, за да ме убиете — заговори сковано. — Значи просто ще ме похитите?

— Богове, не — отвърна Дент. — Лоша работа е това. Всеки път щом похитиш някой, който си струва откупа, ядосваш хора, които са много по-могъщи от теб.

— Не бива да ядосваш важни хора — рече Тонк Фах с прозявка. — Освен ако не ти плащат още по-важни хора.

Дент кимна.

— И това без да смятаме храненето и грижите за пленниците, размяната на писма по откупа, отстъпките, уговорките. Главоболие си е, казвам ви. Ужасен начин да се печелят пари.

Възцари се тишина. Вивена отпусна длани на масата, за да не затреперят. „Знаят коя съм — каза си, мъчеше се да разсъждава логично. — Или са ме разпознали, или…“

— Вие работите за Лемекс.

Дент се усмихна широко.

— Видя ли, Тонк? Той каза, че е умна.

— Ами сигурно затова е принцеса, а ние — прости наемници — отвърна Тонк Фах.

Вивена се намръщи. „Подиграват ли ми се?“

— Къде е Лемекс? Защо не дойде лично?

Дент отново се усмихна и кимна на собственика на ресторанта, който донесе на масата голямо гърне с димяща яхния. Миришеше на люти подправки и из нея като че ли плуваха рачешки щипки. Собственикът хвърли на масата три дървени лъжици и се оттегли.

— Приятелят ви — каза Дент, като взе една лъжица, — Лемекс, нашият работодател — не е добре.

— Треска — поясни Тонк Фах между две сръбвания.

— Помоли да ви заведем при него — каза Дент. Подаде й сгънат лист с едната си ръка, докато чупеше една щипка с другата. Вивена потръпна, като видя как я изсмука.

„Принцесо — гласеше бележката. — Моля, доверете се на тези хора. Дент ми служи добре вече дълъг период и е верен — доколкото един наемник може да се нарече верен. На него и на хората му е платено и съм убеден, че ще ни останат верни за срока на този договор. Предлагам доказателство за верността на горното със следната парола: «синя маска».“

Почеркът беше на Лемекс. Нещо повече, беше дал вярната парола. Не „синя маска“ — това беше подвеждащо. Истинската парола беше използването на думата „период“ вместо време. Тя погледна Дент, който изсмукваше поредната рачешка щипка.

— Тъй — рече той и хвърли празната щипка. — Сега идва сложната част. Тя трябва да реши. Казваме ли й истината, или я будалкаме? Дали не сме фалшифицирали писмото? Или, да речем, сме пленили стария шпионин, мъчили сме го и сме го принудили да напише писмото.

— Можехме да ви донесем пръстите му за доказателство, че сме честни — каза Тонк Фах. — Това щеше ли да помогне?