Спиращият войната

Имаше чувството, че губи един от най-добрите си приятели, въпреки че всъщност така и не го беше познавала. С него свързваше убежището си в Халандрен, той беше тайното й предимство. Той уж трябваше да помогне този безумен план да успее. Той беше умният и опитен наставник, на когото бе разчитала.

Лемекс отново се закашля. Сестрата погледна към Вивена и каза:

— Губи съзнание и после се свестява за малко, милейди. Тази сутрин говореше за вас, но става все по-зле и по-зле.

— Благодаря ви — каза тихо Вивена. — Извинена сте.

Жената се поклони и излезе.

„Сега е моментът да си принцеса“, каза си Вивена. Стана и се наведе над Лемекс.

— Лемекс. Трябва да ми предадеш каквото знаеш. Как се свързвам с шпионската ти мрежа? Къде са другите идриански агенти в града? Кои са паролите, които ще ги накарат да ме слушат?

Той закашля, взря се в нея с размътени очи и прошепна нещо. Тя се наведе още.

— … Никога. Можете да ме мъчите колкото искате. Няма да издам нищо.

Вивена въздъхна и отново седна. По замисъл идрианската шпионска мрежа в Халандрен беше хлабаво организирана. Баща й познаваше всичките им агенти, но тя се беше свързвала само с Лемекс, водача и координатора на мрежата. Стисна зъби и отново се наведе към леглото. Чувстваше се като крадец на гробове.

— Лемекс, погледни ме. Не съм тук, за да те мъча. Ти получи писмо от мен. И аз дойдох при теб.

— Не можеш да ме заблудиш — прошепна старецът. — Мъченията няма да ме сломят. Няма да издам нищо.

Вивена въздъхна и извърна очи.

Изведнъж Лемекс потрепери и вълна от цвят се разля по леглото и над Вивена и запулсира по пода, преди да угасне. Вивена се дръпна назад стъписана.

Последва нов пулс. Не беше просто цвят. Беше вълна от усилен цвят — вълна, която караше багрите в стаята да изпъкнат повече, щом минеше над тях. Подът, завивките, собствената й дреха — всичко лумна ярко и живо за миг, а след това отново заглъхна до първоначалните багри.

— Какво в името на Аустре беше това? — възкликна Вивена.

— БиоХроматичен дъх, принцесо — каза Дент, подпрян на рамката на вратата. — Старият Лемекс имаше много. Няколкостотин Дъха, мисля.

— Това е невъзможно! Той е идрианец. Никога не би приел Дъх.

Дент се обърна към Тонк Фах, който чешеше папагала си по гушата. Едрият наемник само сви рамене.

Нова цветна вълна бликна от Лемекс.

— Той умира, принцесо — каза Дент. — Дъхът му става нередовен.

Вивена го изгледа гневно.

— Той няма…

Нещо я сграбчи за ръката. Тя подскочи и погледна Лемекс, който бе успял да се пресегне и да я хване. Гледаше я втренчено.

— Принцесо — промълви той. Очите му най-после бяха ясни.

— Лемекс. Връзките ти. Трябва да ми ги дадеш!

— Направих нещо лошо, принцесо.

Тя замръзна.

— Дъх, принцесо. Наследих го от предшественика си и купувах още. Много повече…

„Боже на Цветовете“, помисли с ужас Вивена и сърцето й се сви от болка.

— Знам, че беше грешно — прошепна Лемекс. — Но… чувствах се толкова могъщ. Можех да накарам самата прах на земята да ми се подчини. Беше за доброто на Идрис! Хора с Дъх са уважавани тук, в Халандрен. Можех да ходя на празненства, където обикновено нямаше да ме допуснат. Можех да влизам в Двора на боговете, за да слушам Дворцовото събрание. Дъхът удължи живота ми, правеше ме енергичен въпреки възрастта ми. Аз…