Спиращият войната

— Не, не мисля, че е възможно, Съсъд.

— Не разбирам защо — настоя Сири, докато един слуга отвори вратата пред тях, за да напуснат оцветената в зелено стая и да преминат в синя. Трилидийс почтително я подкани да мине през прага първа, макар тя да долови, че му е неприятно да го прави.

Сири изскърца със зъби и се помъчи да измисли друг подход за атака. „Вивена щеше да е спокойна и логична. Щеше да обясни смислено защо трябва да й разрешат да напуска двореца, така че жрецът да я послуша.“ Вдиша дълбоко и се помъчи да намали червеното в косата си и неудовлетворението от себе си в себе си.

— Вижте. Бих могла например да изляза на една разходка навън, нали? Просто из двора?

— Невъзможно — отвърна Трилидийс. — Ако ви липсват забавления, защо не наредите на слугите да доведат менестрели и жонгльори? Сигурен съм, че ще запълнят времето ви. — „И ще те махнат от главата ми“, сякаш намекваше тонът му.

Не можеше ли да разбере? Не липсата на нещо я отчайваше. Отчайваше я това, че не може да види небето. Че не може да избяга от стени, ключалки и правила.

— Позволете ми поне да се срещна с някой от боговете. Имам предвид — какъв е смисълът да ме държите заключена?

— Вие не сте „заключена“, Съсъд — каза Трилидийс. — Вие спазвате период на изолация, в който можете да се посветите на размисъл върху новото ви място в живота. Това е древна и достойна практика, която показва респект към Бога крал и неговата божествена монархия.

— Да, но това е Халандрен — отвърна Сири. — Това е страната на разгул и фриволност! Сигурна съм, че можете да намерите начин да се направи изключение.

Трилидийс я погледна.

— Не правим изключения по въпроси на религията, Съсъд. Длъжен съм да допусна, че ме изпитвате по някакъв начин, защото ми е трудно да повярвам, че някой, достоен да докосва нашия Бог крал, би могъл да таи такива вулгарни мисли.

Сири се присви. „По-малко от седмица в града и вече започнах да си позволявам езикът ми да ме вкарва в беля.“

Не изпитваше неприязън към хората — обичаше да говори с тях, да прекарва времето си с тях, да се смее с тях. Само че не можеше да ги накара да правят каквото тя иска, не и така, както се очакваше да го може един политик. А би трябвало да го е научила от Вивена.

Продължиха напред. Сири беше с дълга бухнала кафява пола, която покриваше стъпалата й и имаше шлейф, който се точеше зад нея. Жрецът носеше златисти и кафяви одежди — цветове като на слугите. Тя все още се удивляваше, че всички в двореца имат толкова много облекла, при това съвсем еднакви освен цветовете.

Знаеше, че не бива да си позволява да ядосва жреците. Те вече като че ли изпитваха неприязън към нея и да се държи сопнато нямаше да е от полза. Просто последните дни бяха толкова скучни. Затворена в двореца, без да може да излезе, без да може да намери някой, с когото да поговори… имаше чувството, че ще полудее.

Но изключения нямаше да има. Явно.

— Това ли ще е всичко, Съсъд? — попита Трилидийс, когато стигнаха до вратата. Като че ли му беше доста трудно да остане учтив.