Спиращият войната

Беше дързък план. Вивена трудно можеше да повярва, че го беше измислила. Все пак от многото неща, на които я бяха научили възпитателите й, едно стоеше на първо място в ума й: водач е този, който действа. Никой друг нямаше да помогне на Сири, тъй че се падаше на нея.

Знаеше, че е неопитна. Надяваше се, че осъзнаването на това ще я предпази да бъде прекалено безразсъдна, но имаше най-доброто образование и политическо възпитание, което кралството й можеше да предложи, а голяма част от обучението й бе съсредоточена върху живота в Халандрен. Като благочестива дъщеря на Аустре, тя цял живот се бе упражнявала в това да не се набива на очи. Лесно можеше да се скрие в такъв огромен и гъмжащ от хора град като Т’Телир.

А Т’Телир наистина беше огромен. Вивена беше запаметила карти, но те не я бяха подготвили за гледката, звука, миризмата и цветовете на Т’Телир в пазарен ден. Дори животните бяха украсени с пъстроцветни лентички. Вивена стоеше край пътя, изгърбена до една сграда, накичена с плющящи ярки знамена. Пред нея пастир караше малкото си стадо овце към пазарния площад. Всяка овца беше боядисана в различен цвят. „Няма ли това да развали вълната?“, помисли кисело Вивена. Различните цветове на животните си противоречаха толкова ужасно, че се наложи да извърне очи.

„Горката Сири — помисли тя. — Заседнала сред всичко това, заключена в Двора на боговете, сигурно толкова съкрушена, че едва може да мисли.“ Вивена беше обучавана да се справи с ужасите на Халандрен. Макар да й призляваше от цветовете, имаше сили да ги понесе. Но как щеше да се справи мъничката Сири?

Потупа нервно с крак, застанала до зданието в сянката на голяма каменна статуя. „Къде е онзи човек?“ Парлин още не беше се върнал от разузнаването си.

Не можеше да направи нищо освен да чака. Вдигна очи и погледна статуята. Беше на прочутия Д’Денир Селабрин. Повечето статуи изобразяваха воини. Стояха във всяка въобразима поза из целия град, с оръжия в ръце и често пъти облечени в цветни дрехи. Според уроците й хората на Т’Телир намираха обличането на статуите за много забавно занимание. Според сказанията първите били поръчани от Блажения миротворец, Завърналия се, който бе завладял Халандрен в края на Велебран. Броят на статуите беше нараствал всяка година и за новите се плащаше от Завърналите се — чиито пари, разбира се, идваха от простите хора.

„Излишно и прекомерно прахосване“, помисли Вивена и поклати глава.

Най-сетне забеляза връщащия се по улицата Парлин. Намръщи се, като видя, че носи някакво нелепо труфило на главата си — приличаше малко на чорап, но много по-голямо. Беше яркозелена шапка, килната на една страна над скулестото му лице, и изглеждаше много не на място на фона на бозавото му идрианско пътно облекло. Висок, но не и дългурест, Парлин беше само с няколко години по-голям от Вивена. Беше го познавала почти през целия си живот — синът на пълководеца Ярда на практика беше отраснал в двореца. Напоследък беше повече из лесовете — наблюдаваше границата с Халандрен или пазеше северните проходи.