Магьосническа кръв
- Автор: Bast Anya
- Серия: Магьосници на елементите #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Магьосническа кръв». Краткое содержание книги:
— Може би мога да ти помогна да се научиш, докато си тук.
Тя го огледа бавно, от върха на обувките му Ферагамо до маншетите на ризата му Армани. Нищо в Томас Монахан не беше конфекция.
— Ти готвиш?
— Защо да не? Повечето земни магьосници го правят. Нещо в приготвянето на заклинания се обяснява с приготвянето на храна. — Той отхапа от пилето.
Тя си взе стрък аспержа и го проучи като облиза върха. Дъвченето му рязко спря и погледът му се впи в устата й. Изабел подтисна една усмивка и сви устни, докато бавно вкарваше стеблото и отхапа. Щом преглътна, тя попита:
— Какво ще приготвим заедно?
— Каквото пожелаеш. Задушени зеленчуци или пиле с мисо например. Всичко, което измислиш.
— Пиле с мисо(Мисо (Miso) e традиционна японска подправка, приготвена чрез ферментацията на ориз, ечемик или соя накиснати във вода, сол и гъбата “Kojikin“.)? Какво, мътните го взели, е това? Какво ще кажеш за нещо практично, например касероли с риба тон. Такива неща наистина трябва да се науча да приготвям.
— Тогава какво ще кажеш за руло Стефани?
Спомените се надигнаха. Тя затвори очи за момент, припомняйки си.
— Не съм яла руло Стефани от цяла вечност. Двете с Анджела за известно време живяхме с жена на име Маги Прайс, която ни готвеше. Тя правеше най-доброто руло Стефани. В дъждовните дни, когато не можехме да играем навън, оставахме вътре и печахме шоколадови бисквити. Престоят с нея беше един от малкото случаи — тя погледна Томас, осъзнавайки колко много разкриваше и колко лесно го разкриваше, — когато се чувствах… в безопасност. — Тя наведе глава и захапа още един стрък аспержа.
Томас пое хапка, дъвчейки внимателно, и преглътна преди да попита:
— Не си ли се чувствала в безопасност, когато си била дете?
Тя метна наполовина изядения стрък аспержа в чинията си и въздъхна.
— Спри да се правиш, че не знаеш. Сигурна съм, че си прегледал досиетата ми в Сборището, след като се опитах да убия Стефан. Знаеш каква е майка ни, как ни влачеше при приятелите и любовниците си през цялото ни детство.
— Да, знам всичко това. Прегледах досиетата ти, но те не показват как си се чувствала от това.
— Понякога беше тежко, но не се връщам назад. То е в миналото, не може да се промени. Безсмислено е да се гледа назад.
— Понякога миналото отеква в настоящето. Това означава, че понякога трябва да се справяш с тези случки в настоящето, така че да не отекват толкова много.
Тя взе вилицата си и се заигра с пилето, вече не се чувстваше особено гладна.
— Няма никакво отекване тук. — Не много. — Ами ти, господин Психолог? Как беше твоето детство?
Замислено, той задъвка и преглътна.
— Добре.
— Добре?
Той повдигна едното си рамо.
— Имах братя и сестри, грижовна майка, внимателен баща. Не може да искаш повече от това.
Тя усети проблясък на завист, който побърза да смачка. Щеше да е хубаво да има поне едно от тези неща, грижовна майка или внимателен баща, но се радваше, че Томас бе имал и двете.
— Аз имах сестра си.
Томас не каза нищо за известно време.
— Ще докопаме демона, Изабел. Длъжни сме.
— Зная. — Тя говореше с убедеността на обсебените.
ДВАНАДЕСЕТ
ПО-КЪСНО, НА ПЪТ ОБРАТНО КЪМ СТАЯТА Й, ТЯ НЕ МОЖЕШЕ да изтръгне от ума си аромата и усещането за Томас. След като се нахраниха и разтребиха, той я придърпа към себе си и я целуна. Тя възнамеряваше да изчезне от кухнята преди това да се случи, заради силата, която се носеше между тях при входа по-рано същата вечер. Беше почти невъзможно да устои на Томас.
И тогава, там в кухнята, той я придърпа към себе си, поставяйки уста върху нейната и я целува толкова дълго и пламенно, че тя на практика забрави и собственото си име.
Тялото й още трепереше. Устните й все още бяха подути и белязани от неговите.
Тогава той каза "Лека нощ, Изабел" със леко съжаление изписано на лицето му… и я остави.
Тя се отпусна с облекчение върху плота, за да си поеме дъх, преди да поеме към стаята си. Ако я беше хванал за ръка и я бе повел нагоре, в леглото си, нямаше да може да повдигне и дума за възражение. Томас я правеше слаба. Действаше й като криптонит.
Изабел спря в коридора близо до стаята си и задиша учестено в полумрака, съвсем на ръба на паник атака. Когато познатото безпокойство я притисна, сърцето й ускори ритъма си, тя се обърна и хукна към изхода. Трябваше й въздух, отворени пространства.
Краката й тропаха по стълбите, докато се спускаше и мина през входната врата на Сборището. Щом стигна предните стъпала, тя се приведе напред и обхвана коленете си с ръце, отчаяно опитвайки се да регулира дишането си.