Невинна кръв
- Автор: Кантрелл Ребекка, Чайковски Джим
- Серия: The Order of the Sanguines Trilogy #2
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 9789546554802
- Переводчик: Венцислав Божилов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Невинна кръв». Краткое содержание книги:
Заслушан в тракането на колелата по релсите, той си спомни битката в Светия град. Беше получил няколко незначителни рани, но най-лошото бе, че сблъсъкът бе изцедил последните му капки сила. Кардинал Бернар бе настоял да почива, докато чакат пристигането на Ерин и Джордан.
Чуваше туптенето на човешки сърца, подобно на тимпани, познати за ушите му като любима песен. Прокара длани по тялото си. Беше облечен в сухо расо, вонята на старо вино бе изчезнала. Надигна се. Усещаше всеки свой прешлен.
- Полека, синко - каза Бернар от мрака на вагона. - Още не си се възстановил напълно.
Рун се огледа и видя, че е в широкото легло в папския вагон-спалня. Освен леглото имаше и малко бюро и две тапицирани с коприна кресла, както и канапе.
Забеляза позната фигура, която стоеше зад Бернар до леглото. Жена с кожена броня и сребърен плетен колан. Черната ѝ коса беше прибрана назад, чертите на тъмното ѝ лице бяха строги.
- Надя? - изграчи той.
Кога беше пристигнала?
- Добре дошъл сред живите — каза тя с лукава усмивка. - Доколкото определението „жив“ се отнася за един сангвинист.
Рун докосна челото си.
- Колко време...?
И тогава видя последния човек във вагона.
Беше се излегнала на канапето, единият ѝ крак беше опънат и имаше шина. Спомни си, че куцаше, докато тичаше по калдъръмената улица към Светия град.
- Hello, az en szeretett — каза Елизабета на унгарски. Всяка сричка беше толкова позната, сякаш я бе чул едва вчера, а не преди стотици години.
„Здравей, любими мой“.
В думите ѝ нямаше топлина, а само презрение.
Тя премина на италиански, макар и отново на стар диалект.
- Надявам се, че не си намерил краткия си престой в затвора ми за прекалено тежък. Но пък, от друга страна, ти отне живота ми, унищожи душата ми, а после ми открадна четиристотин години. - Сребърните ѝ очи горяха от мрака към него. - Така че не бих казала, че си бил наказан достатъчно.
Всяка дума го пробождаше с истината си. Беше ѝ направил всичко това, на жената, която някога бе обичал - и която още обичаше, или по-скоро обичаше спомена за някогашната Елизабета. Посегна към кръста на гърдите си, напипа нов и се замоли за прошка за тези грехове.
- Христос утеши ли те през тези няколкостотин години? - попита тя. — Не изглеждаш no-щастлив, отколкото беше в замъка ми преди векове.
- Мой дълг е да Му служа, както винаги.
Едното ъгълче на устните ѝ се повдигна в полуусмивка.
- Даваш ми политическия отговор, отец Корза. А не си ли бяхме обещали навремето да си казваме истината? Не ми ли дължиш поне толкова?
Дължеше ѝ много повече.
Надя изгледа Елизабета с неприкрита ярост.
- Не забравяй, че тя те остави да страдаш и умреш в онзи ковчег. Не забравяй и всички жени, които е убила по улиците на Рим.
- Това е в природата ѝ - каза той.
„И аз я направих такава“.
Беше я покварил, беше я превърнал от лечителка в убийца. Всичките ѝ престъпления тежаха на неговата съвест - както минали, така и настоящи.
- Ние можем да контролираме природата си - възрази Надя и докосна изящния сребърен кръст на гърдите си. - Аз контролирам своята всеки ден. Ти също. Тя е напълно способна да прави същото, но е избрала да не го прави.
- Никога няма да се променя — заяви Елизабета. - Трябваше просто да ме убиеш в замъка ми.
- Така ми бе наредено - каза ѝ той. - Това, че те скрих, беше проява на милост.
- Не вярвам на милостта ти.
Тя се размърда и вдигна ръце да махне кичур коса от челото си, след което отново ги отпусна в скута си. Рун видя белезниците.
- Достатъчно. - Бернар даде знак на Надя.
Тя пристъпи до канапето и издърпа доста грубо Елизабета да стане. Държеше я здраво. Нямаше да я подцени, както бе направил той, когато я извади от виното.
Графинята само се усмихна, вдигна белезниците си към Рун и каза:
- Окована като животно. Ето какво ми донесе любовта ти.
10:55
Леополд започна от единия край на вагона-трапезария и продължи до другия. Правеше онова, което му бе наредено — спускаше завесите плътно, за да не може нито един слънчев лъч да проникне вътре.
Вагонът потъна в мрак, единственото осветление се осигуряваше от слабите електрически лампи на тавана. Той спря при вратата към последния вагон.
Двете човешки сърца забиха по-силно. Той надуши безпокойството, което се надигаше от тях като пара. Изпита съжаление към тях.
- Какво става? - попита Ерин. Тя не беше глупачка. Ако се съдеше по начина, по който погледна стоманената врата и закритите прозорци, ясно личеше, че е усетила, че във вагона ще се появи нещо опасно.