Невинна кръв

Тя кимна. Винаги можеше да се разчита на Джордан. че ще посочи най-практичния подход. Целуна го по наболата четина и още веднъж по меките устни.

Кристиан пристъпи към вратата и я отвори.

-      За да избегне нежелателно внимание, Ватиканът излезе с обяснение, че влакът се мести за ремонт в едно депо извън Рим. Но колкото по-бързо потеглим, толкова ще съм по-щастлив.

Нямаха особен избор, така че Ерин се качи по металните стъпала, следвана от Джордан, и влезе в разкошния вагон-трапезария. Златистите кадифени завеси на прозорците бяха вдигнати и вагонът буквално блестеше на утринното слънце - от масленожълтия таван до прекрасните дъбови мебели. Миришеше на старо дърво и полиращ препарат с лимон.

Джордан подсвирна.

-      Папата определено знае как да пътува. Единственото, което би подобрило картината, е кана димящо кафе на някоя маса.

-      Напълно подкрепям - каза Ерин.

-      Сядайте - каза Кристиан, като мина покрай тях и махна към подредената маса. - Ще се погрижа да изпълня желанията ви.

Докато той вървеше към предния вагон, Ерин си намери едно слънчево местенце и седна, наслаждавайки се на топлината след бързането през студения град. Погали с пръст бялата ленена покривка. Масата беше сложена за четирима, със сребърни прибори и фин порцелан, украсен с папския печат.

Джордан приглади парадната си униформа и седна до нея. Тя видя твърдия проблясък в очите му, докато се взираше през прозореца. Той непрекъснато беше нащрек за всяка опасност, макар да се опитваше да не го показва.

-      Надявам се храната тук да е по-добра, отколкото в онова хипарско свърталище, където ни замъкна Кристиан в Сан Франциско - изсумтя Джордан. - Вегетарианска храна? Стига бе! Аз съм от онези, които си падат по месото и картофите. И конкретно в моя случай клоня повече към месната част на уравнението.

-      Това е Италия. Нещо ми казва, че може и да изкараш късмет с храната.

-      Определено ще изкарате! - обади се глас зад тях: идваше от вратата към първия вагон.

Стреснатият Джордан едва не скочи от мястото си, но дори той позна лекия немски акцент.

-      Брат Леополд! - възкликна Ерин, зарадвана да види монаха и подноса с кафе в ръцете му.

Не беше виждала германския монах от деня, в който беше спасил живота ѝ. Изглеждаше по същия начин - очила с телени рамки, проста кафява дреха и момчешка усмивка.

-      Закуската ще бъде сервирана всеки момент - продължи Леополд. - Но Кристиан спомена, че се нуждаете първо от доза кофеин след дългото пътуване.

- Ако под „доза“ се разбира цяла кана кафе, познал е. - Джордан се усмихна. - Радвам се да те видя, Леополд.

-      И аз вас.

Монахът наля в порцелановите чаши горещо ароматно кафе. Влакът бавно потегли и започна да ускорява.