Никога не казвай никога
- Автор: Shepard Sara
- Серия: Lying Game #2
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: Ергон
- ISBN: 978-954-9625-81-3
- Переводчик: Мирела Стефанова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Никога не казвай никога». Краткое содержание книги:
Оскар Уайлд
Прекрасният ми живот е бил лъжа.
Вече не мога да направя нищо, за да открия истината.
До неотдавна имах всичко, за което може да мечтае едно момиче: забавни приятели, страхотно гадже, любящо семейство. Но никой от тях не знае, че ме няма — че съм мъртва. За да разкрие убийството ми, моята отдавна изгубена сестра-близначка Ема зае моето място. Тя спи в моята стая, облича моите дрехи и нарича родителите ми мамо и татко.
А моят убиец я наблюдава — следи всяко нейно движение.
Спомням си твърде малко от своя живот — само смътни картини, случайни проблясъци, неясен полъх от отвъд. Всичко, което е по силите ми сега е само да следвам Ема в опитите й да разкрие загадката на моето изчезване. Но колкото по-дълбоко копае тя, толкова повече заподозрени изскачат от мрака. Излиза, че аз и моите приятели сме играли опасни игрички — игри, които съсипват човешки съдби. Всеки би могъл да търси отмъщение… всеки би могъл да иска аз — а сега и Ема — да платим с живота си.
От Сара Шепард, автор на бестселър №1 в класацията на Ню Йорк Таймс — „Малки сладки лъжкини“. Една приковаваща нова серия за тайни, лъжи и убийствени намерения — ИГРА НА ЛЪЖИ.
— Тази вечер откриват изложба на трима лондонски фотографи — обясни Итън. — Знам, че харесваш фотографията, затова…
— Това е страхотно! — ахна Ема. След това наведе глава и огледа роклята си. — Но защо сме се издокарали така?
— Защото тази вечер е партито по случай откриването.
— И ние сме… поканени?
Итън се ухили.
— Не. Ще се вмъкнем неканени.
Ръцете на Ема се отпуснаха в скута й.
— Итън… не мога отново да се забъркам в някаква история. Семейство Мърсър ще ме убият, ако разберат, че съм излязла. Сега би трябвало да стоя в стаята на Сътън и да се покайвам за престъпния си живот.
Итън посочи двама от гостите, които се казваха по стъпалата. Облеченият в смокинг мъж на входа им се усмихна учтиво и отвори вратите, без да проверява за покани.
— Я живни малко. Обещавам, че няма да ни хванат.
— Но какво общо има това със Сътън?
Итън се облегна назад, очевидно изненадан от въпроса.
— Ами нищо. Просто реших, че ще бъде забавно.
Ема отмести погледа си от елегантните колони на института към лицето на Итън. На официално парти с него? Това вече щеше да бъде забавно. Може би наистина трябва да се отпусне и просто да бъде себе си.
— Добре. — Тя отвори вратата, извърна се към него и му се усмихна. — Обаче при първия признак за проблеми веднага си тръгваме.
Добро момиче, помислих си аз. За части от секундата си бях помислила, че Ема ще поиска от него да я отведе вкъщи. Проблемът с наказанието на Ема беше, че дни наред бях принудена да стоя заедно с нея и да я гледам как крачи нервно напред-назад из спалнята ми. Промъкването на партито беше идеалното лекарство за прогонването на скуката.
Двамата се изкачиха по стъпалата. Смазващата дневна жега си беше отишла и прохладен ветрец галеше бузите им. Уханието на лимонови дървета и мускусната смесица от мъжки и дамски парфюми изпълваха въздуха. Когато се приближиха до мъжа със смокинга, той ги огледа изпитателно и Ема усети как стомахът й се свива от притеснение. Дали пък не прелистваше на ум списъка с поканените? Можеше ли да познае, че са просто гимназисти?
— Дръж се естествено — промърмори Итън; очевидно беше забелязал колко сковано пристъпва. — Точно обратното на поведението ти когато открадна онази чанта.
— Много смешно. — Когато Ема стигна до господин Смокинг, тя го дари с възможно най-безгрижната си усмивка.
— Добър вечер — каза мъжът и им отвори вратата.
— Видя ли? — прошепна тя, след като вече се бяха озовали на сигурно място във фоайето. — Бях съвсем естествена. Не съм чак толкова загубена, колкото си мислиш.
Итън я погледна отстрани.
— Със сигурност не те смятам за загубена. — След това леко подхвана ръката й и я поведе към изложбата. За миг всички звуци и светлини помътняха и Ема се почувства така, сякаш двамата с Итън са единствените хора във вселената. Когато стигнаха до края на фоайето и той я пусна, тя леко подръпна копринената рокля на Сътън и се опита да успокои дишането си.
Музеят беше тъмен и ухаеше на свежи цветя. Гостите обикаляха по обширния теракотен под, спираха се пред черно-белите фотографии по стените, някои разговаряха помежду си, други просто оглеждаха тълпата. Всички носеха официално облекло, шикозни парти рокли и елегантни костюми. Малка тълпа се беше събрала около трима обзети от страхопочитание младежи около двайсетте, най-вероятно фотографите. Джаз групата свиреше парче на Ела Фицджералд, а сервитьорките обикаляха наоколо, разнасяйки подноси със сандвичи и напитки. Двама от гостите погледнаха с любопитство към Ема и Итън, но Ема се опита да изглежда колкото се може по-самоуверена.
— Пълнени скариди? — попита една от сервитьорките, минавайки покрай тях. Ема и Итън си взеха по една.
Край тях се материализира втора сервитьорка и им предложи чаши шампанско.
— Разбира се — каза Итън, взе две чаши и подаде едната на Ема. Кристалът проблесна и по повърхността изскочиха балончета.
Шампанско. Как ми се искаше да мога да отпия поне една истинска глътка.
— Наздраве — каза Итън и вдигна чашата си за тост.
Ема я чукна със своята.
— Как научи за партито?
Итън леко се изчерви.
— О, просто попаднах на него в интернет.
Тя си представи как Итън седи пред компютъра и преглежда всички събития, които биха могли да посетят заедно и усети как я залива топла вълна.