Пътят на Патриарха
- Автор: Сальваторе Роберт Энтони
- Серия: The Sellswords #3
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Год: ИнфоДар
- ISBN: 978-954-761-428-4
- Переводчик: Илиян Илиев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Пътят на Патриарха». Краткое содержание книги:
Мрачният елф Джарлаксъл обаче не иска да се върне в Мензоберанзан, затова се опитва да съгради собствено кралство заедно с Ентрери в земите на Кървав Камък. Крал Гарет отмъщава на Джарлаксъл и Ентрери за това своеволие, като ги изпраща на заточение в родното място на Артемис — Мемнон.
Мемнон е обвит в тайни от детството на Ентрери — наемникът отваря душата си за отдавна погребани емоции — бори се със спомени от травматичното си детство, пробудени от магическата флейта на Идалия.
— Сякаш ми е дете.
— А тя отвръща ли на любовта ти?
— О, да, господине.
— Да видим и ако си прав, ще ти простя за дълга и закъснението. Всъщност, ако имаш лоялността на такова прекрасно създание като това тук, ще ти върна всички монети в тази кесия.
Бенегаст го изгледа объркано, без да знае какво да каже.
— Честна сделка? — попита Кнеликт.
Бенегаст нямаше идея как да отговори, но въпреки това кимна в знак на съгласие.
Кнеликт започна да прави магия и Бенегаст се сви назад. Заклинанието отне известно време на магьосника, но най-накрая насочи пръстите на едната си ръка към търговеца и изпрати вълни от енергия.
Бенегаст чу пукащи звуци — звуци от собствените му кости, които се трошаха и променяха формата си.
Внезапно стаята стана по-голяма, невъзможно огромна, което обърка бедния Бенегаст не по-малко от факта, че не изпитва болка от трошащите се кости.
Почувства се странно. Зрението му стана черно-бяло, а към ноздрите му полетяха толкова много миризми, че напълно объркаха сетивата му. Погледна надясно и наляво и видя бели линии в периферното си зрение, сякаш имаше… мустачки.
Изръмжаването на Мортру отново привлече вниманието му върху магьосника, който се извисяваше над него с гигантски, дори титанични размери. Мортру се дърпаше и извиваше в ръцете на Кнеликт.
Бенегаст понечи да запита какво се случва, но гласът му излезе като писукане и нищо повече.
После осъзна какво е станало и погледна назад, за да види тънката си опашка.
Беше мишка.
Обърна се отново към Кнеликт и Мортру.
— Е, ще разберем ли колко е дълбока лоялността на котката ти? — попита лукаво магьосникът.
Пусна Мортру на пода, но на Бенегаст се стори, че котката дори не докосна пода, толкова грациозен и бърз бе скокът й.
— Явно не твърде дълбока — отбеляза Кнеликт.
Не след дълго той си тръгна със ситата котка, свита на кълбо до рамото му, чудейки се какво, в името на всичко свято, щеше да прави с този тип Артемис Ентрери.
Тазмикела разбра кой е още щом видя слабия мъж, попреминал средната възраст, който бавно се изкачваше по хълма към входната й врата. Овехтялата му, обрулена от времето роба спокойно можеше да принадлежи на някой от хилядите номади, които скитаха из региона, но тояжката му, бяла като кост, принадлежеше само на един човек.
По гръбнака на Тазмикела пробягна тръпка и тя се намръщи при вида на магистър Кейн. Мразеше монаха — въпреки че осъзнаваше, че е безразсъдно. Мразеше го, защото се страхуваше, а Тазмикела не обичаше да се „страхува“ от който и да било човек. Но Кейн бе монах и велик магистър и това означаваше, че с лекота може да избегне ефекта от дъха й — най-голямото й предимство във всяка битка. Тазмикела не се страхуваше от магьосници, дори от архимагове като Кнеликт. Не се страхуваше от краля паладин, нито от героичните му приятели — не и от рейнджъра, свещеника, крадеца или барда — с изключение на един. Единствените хора единствените създания от нисшите раси, включително мрачните елфи, — които изнервяха драконката, бяха тези странни аскети, които посвещаваха живота си на усъвършенстване на телата си.
А и Кейн дори не бе обикновен монах. От гледна точка на бойните изкуства, той беше най-великият майстор из земите на Кървав камък и далеч извън пределите им. Разбирането и контрола над тялото му бяха толкова съвършени, че твърдяха, че може да постигне състояние отвъд този свят, където физическата му форма се издигаше отвъд телесните ограничения и можеше да надмогне дори границите на материалната равнина.
Всички тези слухове и шепоти се въртяха из мислите на Тазмикела, докато наблюдаваше приближаващия с решителна крачка мъж, с на пръв поглед обикновен външен вид.
„Помни коя си“, твърдо си напомни драконката.
Поклати бързо глава и угриженият й поглед се превърна в гримаса.
— Магистър Кейн — изрече тя, щом мъжът се приближи към верандата й — Измина твърде много време…
Мислеше да продължи с покана към монаха да влезе в дома й, но Кейн не изчака, а я подмина, кимайки леко в знак на благодарност.
Тазмикела се спря на вратата и не погледна към монаха вътре, преди да събере сили да изтрие презрителната усмивка от лицето си. Припомни си отново и отново, че Кейн без съмнение е дошъл по заръка на крал Гарет.
— На какво дължа удоволствието от вашето присъствие? — попита тя малко по-медено от нужното, докато се обръщаше и отиде до мястото си на масата точно срещу монаха.