Когато мъртвите се пробудят

— Густав, не знам какво да кажа.

— Не е нужно да казваш каквото и да било. Просто искам да знам какво правят, за да съм сигурен, че постъпвам правилно.

— Събират ги и ги водят в „Дъндерид“. Започнали са да отварят гробове навсякъде. Военните им помагат. Осланят се на някаква разпоредба за действие при масови епидемии. Всъщност никой нищо не знае. Мисля, че… — Бенке замлъкна за миг. — Не знам, и аз имам внуци. Може би постъпваш правилно. Навсякъде цари… някаква паника.

— Знае ли някой на какво се дължи случващото се?

— Не. А и, Густав… Има още нещо.

— Бенке, не мога. Душата ми е разкъсана.

Бенке въздъхна. Малер знаеше колко му коства да запази спокойствие и да не му се разкрещи.

— Снимките у теб ли са? — попита той.

— Да, но…

— Добре — рече Бенке. — Това са единствените снимки от вътрешността на болницата, които не са засекретени. А ти си единственият журналист, който успя да влезе вътре, преди да затворят. Густав… Въпреки цялото ми уважение към теб и положението, в което си изпаднал — дори не ми се мисли как се чувстваш, — нека ти кажа, че ме чака цял вестник. И че в момента разговарям с най-добрия си журналист, който разполага с невероятен материал. Мисля, че отлично ме разбираш, нали?

— Бенке, разбери, че…

— Разбирам. Но моля те, моля те, моля те, Густав. Не можеш ли просто да нахвърлиш нещо… Каквото и да било? Да сглобиш снимките с кратък текст, без увъртане, в сегашно историческо време. Моля те! Ако не друго, поне ми прати снимките. Какво ще кажеш?

Ако Малер бе в състояние да се разсмее, със сигурност щеше да го стори. Сега обаче от гърдите му се изтръгна единствено стенание. През всичките им петнайсет години на съвместна работа Бенке нито веднъж не го бе молил за нещо. Думата „моля“ не съществуваше в речника му.

— Ще се опитам — отвърна му той.

Бенке сякаш това и чакаше.

— Ще задържа средните страници. Имаш четирийсет и пет минути.

— Боже, Бенке…

— Да. И благодаря, Густав. Наистина. Хващай се за работа сега.

С това разговорът им приключи. Малер хвърли поглед на Елиас, който не бе помръднал от мястото си. Приближи се до него и сложи пръст в дланта му. Детето сви юмруче. Искаше да седне до него и да заспи така, с пръст в ръчичката му.

„Четирийсет и пет минути.“

„Пълна лудост. Защо изобщо се съгласих?“

Защото нямаше избор — през целия си съзнателен живот бе работил като журналист и наистина разбираше Бенке. Разполагаше с материала на живота си, с най-важната новина в кариерата си. Нямаше как да я пропусне. Независимо от всичко.

Седна пред компютъра, а лентата на събитията от моргата се завъртя пред очите му. Пръстите му зашариха по клавишите.

„Асансьорът потегля тежко. През дебелата бетонна стена долитат писъци. Етажът на моргата се показва в прозорчето на вратата му…“