Домби и син (Избрани творби в пет тома. Том 4)
- Автор: Диккенс Чарльз
- Серия: Избрани творби в пет тома #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Весела Кацарова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Домби и син (Избрани творби в пет тома. Том 4)». Краткое содержание книги:
Уолтър сякаш я разбра, както би трябвало да разбере един човек, искрено обичащ и обичан, и подкрепи даденото с готовност обещание с целувка — навярно с повече от една, с две-три или пет-шест, а в тържествената спокойна вечер Флорънс се чувствуваше много щастлива.
Тогава в тихата стая се появи Сузан Нипър със свещите. Скоро след това последва чаят и дойдоха капитанът и непрестанно сновящият мистър Тутс, който, както се спомена по-горе, честичко излизаше и, общо взето, прекара една много неспокойна вечер. Той обикновено не се държеше така — най-често прекарваше добре времето си, като играеше с капитана крибедж под ръководството и надзора на мис Нипър и се занимаваше с изчисленията, налагани от играта, които се оказаха превъзходно средство напълно да си замъти главата.
През тези вечери върху физиономията на капитана се изписваше най-удивителното разнообразие от всевъзможни редуващи се чувства. Вродената му деликатност и кавалерското му чувство към Флорънс му подсказваха, че сега не е време за шумно веселие и бурни прояви на радост. От друга страна, някои куплети от „Прекрасната Пег“ непрестанно напираха да бъдат изпети на глас, като по този начин тласкаха капитана да се изложи с една такава недопустима проява. Наред с всичко това неговото възхищение от Флорънс и Уолтър, седнали настрана (те бяха действително прекрасна двойка, пленителни със своята младост, любов и красота), до такава степен завладяваше капитана, че той оставяше картите и се взираше в тях с лъчезарна усмивка, триейки глава с носната си кърпа, докато стремителното втурване на мистър Тутс навън навярно му напомняше, че съвсем несъзнателно той е допринесъл за страданието на въпросния джентълмен. Тази мисъл извънредно много опечаляваше капитана до завръщането на мистър Тутс и тогава капитанът отново се захващаше за картите и като намигаше настрана, кимаше с глава и учтиво размахваше куката, даваше на мис Нипър да разбере, че повече няма да прави така. Физиономията, която придобиваше след това, бе навярно най-интересната — той се опитваше да си придаде напълно безучастен вид и сядаше, оглеждайки стаята, а върху лицето му се изписваха всички чувства едновременно и се бореха за надмощие. Искреното му възхищение от Флорънс и Уолтър винаги вземаше връх и се проявяваше тържествуващо и неприкрито върху лицето му, докато мистър Тутс отново се втурваше навън и тогава до завръщането му капитанът седеше с изражението на разкаял се грешник, като от време на време си подвикваше с тих, укорителен глас: „Дръж се здраво!“ или пък с ръмжене отправяше упрек към „Ед’ард Кътъл, приятелю“ поради липсата на предпазливост в поведението му.
На едно от най-големите си изпитания обаче мистър Тутс се подложи по собствено желание. Когато наближи неделята — в този ден в черквата щеше да приключи последната част от процедурата, за която бе споменал капитанът, — мистър Тутс изрази чувствата си пред Сузан Нипър по следния начин.
— Сузан — рече мистър Тутс, — черквата ме тегли. Нали разбираш, думите, които завинаги ще ме отделят от мис Домби, ще прозвучат в ушите ми като погребален звън, но кълна се във всичко най-свято, аз трябва да ги чуя. И затова — добави мистър Тутс — ще ме придружиш ли утре до свещения храм?
Мис Нипър изрази своята готовност да го придружи, ако това щяло да достави удоволствие на мистър Тутс, но тя го помоли да се откаже от намерението си.
— Сузан — с тържествен глас заговори мистър Тутс, — преди още да ми поникнат мустаците, аз обожавах мис Домби. Докато все още изпитвах на гърба си робията на Блимбър, аз обожавах мис Домби. Когато от правна гледна точка аз не можех повече да бъда лишаван от правата си на собственик и… и съответно встъпих в тези права… аз обожавах мис Домби. Думите, с които тя ще бъде предадена на лейтенант Уолтърс, а аз… на отчаянието, нали разбираш — добави мистър Тутс, запънал се, за да намери по-силна дума, — може би ще ми подействуват ужасно и наистина ще ми подействуват ужасно, но аз изпитвам желанието да ги чуя. Изпитвам желанието да се уверя, че с положителност съм загубил почва под краката си, че не мога повече да храня никаква надежда… и накратко казано, че няма на какво повече да стъпвам.
Сузан Нипър можеше само да съчувствува на мистър Тутс за окаяното му състояние и при тези обстоятелства изрази съгласието си да го придружи, което всъщност стори още на следващата сутрин.
Черквата, която Уолтър беше избрал за целта, бе западнала и стара, разположена сред лабиринт от глухи улици и дворове; тя бе оградена от малко гробище и като че сама бе погребана под свода, образуващ се от съседните сгради и облицован с кънтящи камъни. Тя представляваше голямо, мрачно старо здание с високи, изтъркани дъбови скамейки, сред които в неделен ден се пръскаха около двадесетина посетители, а гласът на свещеника звучеше сънено в празното пространство и органът бръмчеше и къркореше, сякаш черквата имаше колики поради липсата на голям брой богомолци, които да я предпазят от студа и влагата. Тази черква в Сити обаче съвсем не можеше да се оплаче от отсъствието на компания — острите върхове на множество други черкви се издигаха един до друг подобно корабни мачти на река. Тези върхове бяха толкова много, че трудно биха могли да се изброят от камбанарията на черквата. Тук почти във всеки двор и глуха уличка имаше по някоя черква. В неделното утро, когато Сузан и мистър Тутс се отправиха натам, камбаните звъняха оглушително. Двадесетината черкви, разположени близо една до друга, приканваха хората да влязат.